Лей Грийнууд - Уорд

Танър предизвикваше у него желание да има свой дом, семейство, място, където да може да обича и да бъде обичан.

Уорд се запита дали Марина все още изпитва някакви чувства към него. От поведението й можеше да съди, че тя вече не му се сърди, но той искаше много повече. С всяка стъпка, с която се приближаваше към момчето, Уорд усещаше, че се отдалечава от Марина и че не иска нещата да се развиват по този начин.

— Танър, спри — извика Уорд. — Вдигаш толкова много шум, че ще изплашиш всичкия дивеч в долината.

Танър нетърпеливо бързаше напред и от време на време се скриваше зад някое възвишение или завой. Уорд не се тревожеше за безопасността му, но държеше да спази обещанието си към Марина да не изпуска момчето от очи.

Още повече, не искаше да пропуска дори миг от този забележителен ден. Уорд бе убеден, че Танър чувства поне малка част от обичта, която изпитваше към него. Виждаше доказателство за това в очите на момчето, когато то вдигаше поглед към него. Усещаше го в начина, по който Танър се опитваше да му подражава или просто да му достави удоволствие.

От друга страна, всичко това навяваше на Уорд горчиви спомени. В момчето мъжът виждаше себе си, спомняше си времето, когато би направил всичко, за да заслужи същата любов и внимание, с които майка му отрупваше Рамон. Бе станал най-добрият каубой, бе се научил да управлява ранчото, работеше дълги часове, без да се оплаква, нищо не се бе променило.

Уорд дотолкова бе потънал в мислите си, че не забеляза кога конят му бе спрял. Танър не се виждаше никъде. Уорд дръпна юздите, пришпори коня си и се впусна в галоп по пътеката.

Намери Танър още след първия завой. Момчето не бе слязло от седлото, просто бе спряло и бе вперило поглед пред себе си. На около стотина фута напред малкият каньон се разширяваше. До една група дървета спокойно стоеше огромен елен с бяла опашка и великолепни огромни рога. Самецът изобщо не изглеждаше обезпокоен от присъствието на момчето. Животното бе отправило поглед към дърветата и душеше въздуха. Уорд предположи, че наблизо сигурно има кошута.

Добре. Докато вниманието на елена бе насочено другаде, сигурно ще може да се приближи достатъчно, за да го улучи.

— Не се движи — обърна се той към Танър. — Дръж здраво юздите на коня, защото дрънкането на метала може да го изплаши.

Уорд се опита да овладее вълнението и възбудата си на ловец, докато изваждаше карабината и се прицелваше. Въпреки че ловуваха само за да си набавят храна, момчетата се съревноваваха кой ще донесе най-голямото животно. Никой в ранчото не бе виждал такъв елен. Почти можеше да чуе Дрю, която казва на момчетата, че не струват дори цената на шпорите, които носят, ако не донесат къщи елен поне с десет разклонения на рогата.

Уорд се прицели и дръпна спусъка. Еленът подскочи и е втурна към дърветата, но не направил и две крачки, тежко рухна на земята. Като нададе пронизителен тържествуващ вик, Танър заби пети в корема на коня и се втурна напред.

Уорд прибра карабината в калъфа и бързо последва сина си. Бе напълно възможно еленът да е още жив. Ранено животно с такава големина може да бъде много опасно, особено за малко и нищо неподозиращо момче. Но още преди да пришпори коня в галоп, Уорд усети, че животното се колебае, отметна глава и изцвили високо С ъгълчето на очите си Уорд забеляза нещо светлокафяво, което притича между дърветата и се насочи към долината. Не беше елен. Животното тичаше към мястото, където бе паднал еленът, а не бягаше от него. Дори преди да бе имал възможност да огледа по-добре, Уорд вече знаеше какво е.

Танър и един планински лъв се бяха отправили в една посока! Очевидно пумата бе дебнала същия елен и го смяташе за своя плячка. Явно искаше да стигне до нея първа.

Обаче Танър искаше да направи същото!

Уорд отново извади карабината си и заби пети в корема на коня. Миризмата на пумата бе изплашила коня. Животното искаше да избяга в противоположна посока към планинския масив. Уорд го принуди да върви напред, но и двете му ръце бяха заети — в едната държеше карабината, а с другата задържаше коня да не избяга. Което означаваше, че не може да стреля.

Ако скоро не прогонеше пумата, Танър щеше да се окаже между огромната котка и мъртвия елен.

Тъй като не можеше да се цели точно и едновременно с това да задържа коня, Уорд стреля във въздуха.

Нито пумата, нито Танър забавиха ход.

Уорд пришпори жребеца си. Можеше само да се надява, че конят на момчето ще види или ще надуши пумата, преди да стигнат до елена. Ако не успееше, хищникът най-вероятно щеше да нападне. Това животно с лекота можеше да счупи врата на кон. Едно шестгодишно момче не би представлявало никаква пречка за него.