Лей Грийнууд - Уорд

— Тя одобрява само Джейк, защото той е неин баща, и Уорд, защото той я е спасил от индианците — заяви Изабел. — Към останалата част от мъжкия пол се отнася с презрение.

— Хайде. Танър — подкани го Уорд. — Те, разбира се, имат числено превъзходство. Да изчезваме.

Танър се усмихна гордо и се отправи към конюшнята, като правеше всичко възможно да имитира походката и стойката на Уорд. Самият Уорд бе правил остроумни забележки относно това, как Уил имитира Джейк. Сега трябваше да признае, че поведението на момчето го кара да се чувства чудесно, струваше му се, че е станал някак си по-силен и по-значим. Това бе един от най-хубавите мигове в живота му, почти като през онзи ден, когато най-сетне бе повярвал, че Марина го обича.

Уорд не мислеше, че нещо би могло наистина да се сравни с онзи момент. Беше се почувствал съвсем различен човек, освободен от ограниченията, против които се бе борил толкова дълго. Не можеше да се удържи да не хвърли поглед назад към верандата и да не се запита дали бе възможно да се почувства отново по този начин.

Ако беше така, Марина бе единствената жена, която можеше да го направи щастлив. Бе имал много жени, но никоя не успя да докосне онази част от него, която Марина бе завладяла толкова лесно.

Уорд постави ръка на рамото на Танър. Каза си, че не би трябвало да го прави, но не можа да се сдържи. Освен в деня, когато се ожени за Марина, никога не се бе чувствал толкова близо до друго човешко същество.

Танър вдигна поглед към него и му се усмихна така, че разтопи сърцето му. Това не бе поглед към почти непознат човек. С такъв поглед едно момче можеше да погледне баща си. Уорд усети в момчето любов, която то не се страхуваше да дари. Това бе любов, която той бе копнял през целия си живот да получи от семейството си, бе се борил, бе се надявал. А сега я намери в това момче и само трябваше да протегне ръка.

Но нямаше право.

Марина ги наблюдаваше, докато двамата заедно се отдалечаваха. Овладя я странно чувство. Ето, там вървяха те, двамата мъже в живота й, баща и син. И така трябваше да бъде. Нещо в нея се разтопи и я трогна до сълзи, когато видя как Танър се опитва да имитира походката на баща си и как покровителствено и с много обич Уорд сложи ръка на рамото на момчето и го привлече към себе си. Сълзи замъглиха погледа й и започнаха свободно да се стичат по страните й. Дори не се опита да ги скрие.

— Двамата са хубава двойка, нали? — обади се тихо Изабел.

— Да — отвърна Марина със задавен глас. — Така е. Изведнъж я завладя чувство на загуба. През всичките тези години тя бе мислила единствено за гнева и болката си. Едва в този момент осъзна, че истинското им нещастие с Уорд се състоеше не в това, което си бяха причинили един на друг, а в това, което бяха пропуснали.

Тя бе пропуснала безкрайната любов, която бе очевидно, че препълваше сърцето му и той отчаяно искаше да я подари на някого. Бе пропуснала щастието да живее със съзнанието, че е обичана заради самата себе си, а не заради положението на семейството й, радостта да го посреща всеки ден вкъщи, да вижда как лицето му светва от радост. Беше пропуснала толкова дни, които можеха да прекарат заедно, и толкова изпълнени със страст и любов нощи.

Бе пропуснала неописуемата радост съпругът й да поеме в ръцете си сина, който тя му бе родила.

Припомни си подигравките, прикритите нападки, шушуканията. Сега за нея те не означаваха нищо, не и когато виждаше Танър да припка около Уорд като кученце. Детето й бе лишено от много повече неща от нея. За Танър това бе още по-важно, защото момчето все още не можеше да разбере и по тази причина не бе в състояние по никакъв начин да се защити.

Всичко това бе много повече, отколкото Марина можеше да понесе. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание.

— Какво има? — попита разтревожена Изабел.

— Нищо — едва успя да промълви Марина. — Глупаво е. След миг ще ми мине. Всичко е наред.

Но не беше. Чувстваше се сломена и измъчена. Не можа да се сдържи и зарила. Обърна се и хукна обратно към къщата и към самотата на стаята си.

— Не можем ли да стигнем там? — попита Танър, като посочи една едва забележима пътека, която се извиваше зигзагообразно по тесния каньон и стигаше до малко сечище на едната страна на възвишението.

— На онези телета ще им е необходимо поне месец, докато намерят пътя през този лабиринт от каньони и хълмове.

— Не можем ли да се изкачим малко по-нависоко? През целия ден яздим само по равни и скучни пътеки.