Лей Грийнууд - Уорд

Уорд усети мига, в който конят на Танър подуши планинския лъв. Цвилейки от страх, животното отскочи встрани, след което се обърна, за да посрещне врага.

Неподготвен за внезапните резки движения на коня, Танър изпусна юздите и загуби равновесие. В следващия миг изхвърча от седлото и се изтъркаля на земята, на няколко сантиметра от поваления елен.

В сянката на дърветата огромната котка нададе яростен рев и се впусна в атака.

Стиснал здраво пушката. Уорд скочи от седлото. След това моментално зае положение с едно коляно на земята, опря карабината на рамото си, като отчаяно се надяваше да улучи.

Първият куршум пропусна целта. Уорд имаше време само за още един изстрел. Когато натисна отново спусъка, животното се готвеше за скок, което означаваше, че то ще се приземи направо върху плячката.

Вместо това пумата падна върху Танър.

Уорд се изправи и затича с всички сили към сплетените тела на момчето, елена и пумата.

Конят на Танър, като продължаваше да цвили от страх, се обърна и препусна към долината.

Хиляди мисли с мълниеносна бързина преминаха през ума на Уорд за няколкото секунди, които му бяха необходими да стигне до момчето. Единственото, което съзнаваше обаче, бе вледеняващият страх, че хищникът ще се изправи отново и ще нападне момчето.

В първия момент това, което видя, като че ли потвърди най-лошите му страхове. Танър лежеше неподвижен на земята, целият в кръв, с разкъсана от ноктите на звяра риза. От рамото до лакътя се простираше грозна рана. Пумата лежеше неподвижна, а отворените й челюсти бяха само на сантиметри от гърлото на момчето.

Уорд се впусна напред, готов да стреля още веднъж в пумата, но в същия момент разбра, че е мъртва. Вторият куршум бе улучил сърцето й.

Уорд повдигна котката и я отмести от Танър. Момчето не помръдваше. Уорд отправи горещи молитви към небето синът му да е жив. Провери бързо пулса му и разбра, че момчето просто бе изпаднало в безсъзнание.

Танър отвори очи. Погледна елена, който лежеше до него.

— Господи, не знаех, че е толкова голям!

Уорд изпусна въздишка на облекчение.

— Не ме ли чу, когато ти извиках? — попита Уорд.

— Да, чух те.

— Защо тогава не спря?

— Не знам.

Момчето бе необичайно мълчаливо и намръщено. Уорд не бе сигурен дали това се дължеше на факта, че Танър знае, че бе постъпил лошо, но не искаше да си признае, или на болката от раната, или и на двете.

— Предния ден не обърна внимание, когато се опитах да те спра да не влизаш в онзи фургон.

— Не мислех, че фургонът представлява някаква опасност.

Както не бе помислил, че има някаква опасност в това да приближи животното, което току-що бе застреляно. Уорд се съмняваше, че Марина някога бе допускала момчето в близост до диво животно, без значение дали е мъртво или живо.

Уорд почисти и превърза раната на Танър доколкото можеше при тези обстоятелства. Щеше отново да я промие, когато се върнат в ранчото. През войната бе забелязал, че рани, промити с карболова киселина, загнояват много по-рядко. Така щеше да постъпи и с раната на момчето, защото нямаше намерение да поеме риска да се получи гангрена.

Никак не му се искаше да се среща с Марина. Бе й обещал, че ездата ще бъде съвсем безопасна. А сега връщаше Танър със сериозна рана, резултат от нападение на планински лъв.

— Ако майка ти изобщо някога вече ти позволи да излезеш с мен, трябва да ми обещаеш нещо — каза Уорд, когато се отправиха към къщи.

— Какво? — Танър го изгледа с подозрение.

— Ако ме чуеш да те викам, ще спреш където си, и то на момента. Никакви въпроси, никакво колебание.

— Мама много ще се ядоса, нали?

— Предполагам, че повече ще бъде изплашена от нараняването ти.

— Направо ще побеснее, когато разбере за планинския лъв.

Уорд бе сигурен, че момчето бе право. Вместо толкова дълго да се опитва да го предпазва от опасностите, Марина би трябвало да го научи как да ги посреща и избягва. Не можеше да стои до него и да го пази през целия му живот.

Танър говореше все по-малко, а когато наближиха ранчото, съвсем не продумваше. Уорд разбираше, че раната го боли много, защото го бе видял на няколко пъти да избърсва сълзите от очите си. Уорд копнееше да му предложи някаква утеха, но не можеше да направи нищо, за да облекчи болките му. Няколко пъти отвори уста, за да изрази съчувствието си, но не го направи. Танър с всички сили се опитваше да се преструва, че ръката не го боли. Докато си мислеше, че Уорд не знае колко го боли, щеше да понася стоически всичко.