Лей Грийнууд - Уорд

— Да — отвърна той.

— Захапа ли го?

— Не, но успя да направи дълбока драскотина на ръката му.

— Боли ли? — Дрю се обърна към Танър и го измери с преценяваш поглед.

— Боли, дори много — отвърна вместо него Уорд. — Но Танър е достатъчно смел, за да не го признае.

Момчето заслужаваше някаква награда за това, че преглъщаше толкова дълго сълзите си.

— Пумата се криеше сред дърветата. Изрева страшно и се нахвърли върху мен. Уорд я застреля, докато още беше във въздуха. Ако не беше го направил, пумата щеше да ме убие. — Танър нямаше търпение да им разкаже всичко.

— Ще отида да кажа на Джейк — заяви Пит, обърна коня си и го подкара в галоп.

— Аз също — извика Уил и препусна след Пит.

— Наистина ли пумата е скочила върху Танър? — попита Дрю.

Уорд виждаше, че тя изгаря от нетърпение да се присъедини към момчетата, за да се надпреварват кой пръв ще съобщи новината, но се мислеше за достатъчно голяма, за да се впуска в едно безсмислено състезание с Пит и Уил.

— Наистина ли си я застрелял още във въздуха?

— Да.

— Танър щеше да бъде мъртъв, ако не беше улучил.

— Танър щеше да бъде мъртъв, ако не беше улучил! — Марина използва същите думи, които бе казала и Дрю, но без нейното удивление и възхищение от умението му.

Нямаше нужда да му се припомня. Дори сега ужасът от това, което можеше да се случи, не бе напуснал съзнанието му. Нямаше как да знае, че сред онези дървета имаше планински лъв. Едва много по-късно бяха намерили двете убити животни, плячка на същия хищник.

Джейк и момчетата бяха отнесли елена, за да го одерат и да нарежат месото. След като Изабел категорично бе заявила, че няма никакво намерение да украсява къщата си с части от убити животни, Уорд мислеше, че момчетата щяха да вземат рогата и да ги окачат в бараката, където спяха.

Нощния ястреб бе предложил да изчисти и обработи кожата на пумата. Уорд изпита истинско облекчение, че е се налага да върши тази неприятна работа. Да се опита а обясни всичко на Марина, бе повече, отколкото можеше да стори в момента. Щеше да бъде много благодарен, когато тя го бе оставила да почисти раната на Танър сам. Нараняването наистина бе сериозно и това подклаждаше още повече гнева й.

— Господи! — възкликна тя. — Но какво си си мислил? Да позволиш да се приближи до планински лъв!

— Не съм го оставил да се приближи до планински лъв — отвърна Уорд, като полагаше неимоверни усилия да остане спокоен. — За нещастие убих елен, който пумата е преследвала. Танър не можеше да го види, защото хищникът се криеше сред дърветата.

Уорд осъзна прекалено късно, че не трябва да казва това.

— Искаш да кажеш, че този планински лъв можеше да убие Танър, преди да разбереш къде се намира?

— Винаги съм нащрек, когато се намирам далеч от ранчото — отговори Уорд, без да отделя поглед от раната, която почистваше.

— Защо конят на Танър не е избягал, когато е подушил хищника?

— Така и направи. За нещастие, преди това хвърли Танър от седлото.

Още една грешка. Уорд не можеше едновременно да се грижи за ръката на момчето и да мисли за всяка дума, която казва. Точно сега бе много по-важно да почисти добре раната на Танър, отколкото да успокоява гнева на Марина.

Изпитваше гордост заради момчето. Неговият син, Танър, бе събрал целия си кураж, за да не заплаче. Ако Марина бе изразила загриженост и съчувствие, а не гняв, момчето сигурно щеше да се предаде и да заплаче, дори и в присъствието на Дрю.

— Не боли много, мамо — каза то. — Уорд каза, че ще направи стегната превръзка и раната ще мине бързо.

— Ако преди това не се инфектира.

— Няма — заяви Уорд. Много пъти не бе успявал да преврати инфекция, но тук ставаше дума за собствения му син и трябваше да успее.

— Не можеш да знаеш това.

— Аз съм лекар.

— Според Изабел, си изоставил професията си още преди години.

— Но не съм забравил това, което съм учил. Още повече, не можеш да очакваш, че ще пренебрегна собст… — още малко и щеше да каже „собствения си син“ — отговорностите си.

— Танър е моя отговорност, а не твоя.

— Свърши ли? — попита Дрю. — Изабел каза, че трябва да го заведа при нея веднага след като свършиш. Не може да изостави приготвянето на обяда, но иска Танър да й разкаже какво се е случило с всички подробности. Брет каза, че не го интересува, но по вида му личи, че лъже. Днес е негов ред да помага в кухнята, затова се сърди, че е пропуснал всичко.

Танър бе нетърпелив да хукне към къщата.

— Дръж ръката си неподвижна — нареди Уорд.