Лей Грийнууд - Уорд

— Господи, те бяха толкова много! — промълви той.

— Кои, Уорд? — Марина не разбра за какво говори той.

— Те умираха въпреки всичките ни усилия да ги спасим.

— Те не загиваха толкова от огнестрелните рани, колкото от болестите.

Очевидно Уорд говореше за войната.

— Някои от тях умираха в ужасни мъки. Понякога им давах хлороформ. Другите ми колеги лекари казваха, че не трябва, но аз го правех. Не искаха да ме слушат, когато им говорех за микробите. Не искаха да повярват на нищо, което не бяха учили в медицинското училище. По едно време направо побеснях и се нахвърлих с юмруци върху тях. Прибраха ме в затвора, но се наложи да ме пуснат, когато сраженията се възобновиха и ранените продължиха да пристигат.

Марина бе шокирана, когато разбра, че Уорд е бил в затвора.

Лицето му се изкриви в гневна гримаса.

— Това, което вършехме, не бе лечение. Просто режехме тези хора на парчета и толкова! Много от тях умираха, докато чакаха. Много умряха на бойните полета — неутешени, неоплакани, просто ги хвърляхме в една дупка и ги заспивахме с пръст, която вече бе напоена със собствената кръв.

— Те бяха толкова млади, бяха дошли с толкова надежди, имаха такива високи идеали. Засипвахме ги с обещания за слава, а след това ги оставяхме да умират с хиляди.

Бащата на Марина считаше войните с Мексико за големи победи. Никога не се бе замисляла как можеше да повлияе войната на човек, чиято душа умираше по малко всеки път, когато в ръцете му умираше пациент.

— Казах, че съм лекар, но се оказах лъжец. Всички бяхме такива. Не можахме да направим за онези момчета нищо от това, което очакваха семействата им, каквото самите те заслужаваха.

— Не е било по силите ти да спасиш всички — каза Марина. — Направил си това, което си могъл. Никой не би могъл да очаква повече.

— Не си виждала очите на момчетата, които разбираха, че повече нищо не мога да направя за тях. Ти не си получавала писма от майките им, които искат да знаят как са умрели синовете им, и които се молят да им дам нещо мъничко, останало от близките им, което винаги да им напомня за тях. Онези момчета са били всичко за семействата си, а ние дори не намерихме време да избършем лицата им.

— Не можеш да се обвиняваш за неща, които не си могъл да промениш.

Но въпреки това той се обвиняваше. Уорд бе идеалист. Когато вярата му в един идеал умреше, това убиваше част от него. Това, че бе военен лекар, му бе дало ясно доказателство колко ограничени са възможностите му.

— Защо не ми дадеш бебето на мен?

Молбата й, изглежда, го върна към действителността. Искаше й се да обвие ръце около него й да го притисне до себе си. Но Марина бе твърде изплашена от собствената си слабост. Можеше отново да започне да го харесва.

— Няма смисъл да поемаш риска и ти да се заразиш.

— Как е малката?

— Навлязла е в последния стадий на болестта. Престана да плаче. Сега или ще умре, или ще оздравее. Не мога да направя нищо повече. Трябва да почакаме.

Всичките съмнения, които таеше в душата си младата жена, се стопиха. Беше сбъркала в преценката си за Уорд. Каквито и да бяха причините за неговото поведение, коравосърдечието не бе една от тях.

Марина си спомни опияняващото чувство за свобода, радостта, щастието, които изпитваше, когато двамата се бяха отправили за Сан Антонио, объркания мирови съдия, когото те буквално принудиха да ги ожени, и брачната им нощ. Спомни си надеждите за бъдещия си щастлив живот с Уорд. Живот, разрушен от жена, която, без да трепне, жертваше единия си син заради другия.

Звукът от конски копита я накара да вдигне поглед. Джейк и Бък се връщаха.

— Погребахме семейството и изгорихме завивките — каза Джейк. — Хайде да отнесем бебето в къщата.

— Но тя може да зарази момчетата.

— Не и ако те стоят далеч от момиченцето.

— Донесох със себе си палатка — намеси се Марина. — Можем да държим бебето в нея, докато се оправи.

— Може би ще е по-добре, ако я донесеш тук. Аз мога да остана с детето.

— Ние трябва да поемем към Сайпрес Бенд — възрази Джейк.

Уорд понечи да се изправи, но разбра, че няма да може го направи, докато държи в ръцете си малкото.

— Позволи ми да я взема — предложи тихо Марина.

— Сигурна ли си?

Марина разбра, че той не пита само заради болестта на детето. Искаше да знае дали тя може да му се довери отново, дали за нея бе важно да му гласува доверие.

— Ако не бях сигурна, нямаше да дойда. А сега ми кажи какво трябва да правя.