Лей Грийнууд - Уорд

— И майка ти е позволявала това?

— Това ставаше по нейно нареждане Разбира се, учителят никога не удряше Рамон.

— Това изобщо не би ми харесало. — Дрю хвърли още веднъж.

— На мен също не ми харесваше.

— Ще нашибаш ли Танър с камшик, ако продължава да пропуска целта?

— И защо да го правя?

— Е, нали си негов баща, затова си помислих…

— Къде си чула това?

Дрю отмести поглед.

— Подслушвала си, нали?

Дрю кимна.

— Трябва да престанеш. Някой ден можеш да чуеш нещо, което би предпочела да не знаеш.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Тогава Танър как ще разбере, че си негов баща? — момичето завъртя ласото над главата си.

— Няма да разбере, а и ти няма да му кажеш.

— Защо?

— Не мога да ти обясня, но е много важно да не казваш за това на никого, особено на Танър.

— Защо Танър си мисли, че си умрял? — Дрю отново завъртя ласото. Беше добра и го знаеше.

— Това бе грешка, недоразумение — Не беше точно лъжа, но въпреки това Уорд се смути.

— Не можеш ли да изясниш нещата?

— По-сложно е, отколкото изглежда.

— Не виждам защо. Женен си за майка му. Всичко, което трябва да направите, е да заживеете заедно.

— Ние с майка му не се разбираме много добре.

— Мама и татко си крещяха през цялото време. Ти никога не крещиш. Изабел казва, че никога не изпадаш в ярост.

— Веднъж го направих.

— Не мислиш ли, че Марина е красива? — попита Дрю и започна да прави нова примка.

— Да, дори много.

— Освен това харесваш Танър.

— Да.

— Тогава защо…

— Има неща между мъжете и жените, които ти не разбираш. Дрю, това са неща, за които не е прието да се говори пред други хора.

— Знам. Чух — призна Дрю. — Но не разбирам защо това трябва да те интересува. Аз не си спомням нищо, което се е случило преди толкова време.

Уорд би искал и той да изпитва същото и се учудваше защо не може да забрави. Имаха ли значение неща, които се бяха случили толкова отдавна? Сега не бе толкова сигурен.

— Танър започна ли да хвърля по-добре?

— Да. Той се учи бързо.

— Добре. Той много ми харесва, Уорд.

На него също много му харесваше.

Новото стадо пристигна два дни по-късно.

— Всички мъже в ранчото ще бъдат заети с него и няма да са в състояние да мислят за нищо друго — каза Изабел на Марина — Ще започнат да дамгосват животните, ще стане неописуема бъркотия — мучащи крави и крещящи мъже, навред ще се стеле прах, ще мирише на пот и изгоряла козина. Ужасно е, но като ги гледа, човек би си помислил, че са свършили най-трудната работа на света.

— А Уорд какво прави? — попита Марина.

— В ранчото няма по-добър от него, когато трябва да се уловят животните с ласо. Всъщност той се оказва всред най-големия хаос.

— Може би не трябваше да позволявам на Танър да отиде.

— Не би могла да го задържиш тук, освен ако не го вържеш.

Не бе необходимо да й се напомня, че с всеки изминал ден Танър ставаше все по-труден за контролиране. Всеки път, когато се опитваше да го предупреди да не се привързва прекалено много към Уорд, той се сърдеше.

— Но аз го харесвам повече от Бъд! — извика й той същата сутрин — Бих искал Уорд да ми е баща.

Танър се бе втурнал веднага навън, а Марина бе преглътнала страха и гнева си. Вместо да събере багажа им и незабавно да се отправят към Сан Антонио, тя отиде да потърси Уорд.

Бе се опитала да убеди самата себе си, че никога повече не иска да го вижда, но това не бе истина. Младата жена неволно се усмихна. Все още го смяташе за много красив. Ако трябваше да бъде съвсем честна — искрено се надяваше да не й се налага да признае това пред някого другиго — все още изпитваше силно физическо привличане, когато бе близо до него. Той можеше да си мисли, че Танър прилича на Рамон, но тя откриваше в сина си с всеки изминал ден все по-голяма прилика с Уорд.

Уорд не притежаваше красотата на Рамон. Челюстта му бе силна, но не и идеално оформена. Брадичката му бе волева, дори прекалено. Веждите му бяха твърде широки, носът — правилен, но не съвсем. И все пак всичко си пасваше идеално. Лицето на Уорд бе много характерно, то отразяваше същността, душата на своя притежател.

Кого се опитваше да измами? Чувствата й към Уорд нямаха нищо общо с Танър. Но всичко се свеждаше до привличане, а не до любов. Не трябваше да се опасява, че това би могло да означава нещо повече. В края на краищата, напълно споделяше мнението, че Рамон е изключително красив, но в същото време безкрайно го презираше.

Марина не попита къде работеха мъжете, но не бе възможно да подмине мястото. Трябваше само да следва шума и облаците прах.