Лей Грийнууд - Уорд

— Ти дойде тук, защото искаше да откриеш нещо. Разбра ли какво е то?

— Какво ти дава право да ме питаш за тези неща? — Смутена, Марина започна безцелно да отваря и затваря всеки домакински съд, които й попаднеше.

— Нямам никакво право, разбира се. — Изабел подпря кръста си с една ръка, за да облекчи напрежението на тялото си. Бе доста наедряла и бебето и тежеше. — Когато срещнах Джейк, трябваше да отхвърля всичко, на което ме бяха учили. Ако не го бях направила, щях да се върна в Остин и щях да съм най-нещастната жена в Тексас.

Марина намери един нож и започна да реже картофи.

— Уорд ме напусна преди седем години. Никога не се върна да ме потърси.

— Можеше ти да отидеш при него.

— А ти би ли отишла при Джейк?

Изабел се разсмя и се зае отново с питките.

— Всъщност аз го преследвах през целия път до Санта Фе. Когато започна да упорства и да се дърпа, заплаших го, че ще тръгна след него с нагорещено желязо и ще му сложа клеймо. Исках този мъж и възнамерявах да направя всичко по силите ми, за да го имам.

Марина бе постъпила почти по същия начин с Уорд. Все още искаше мъжа, в когото се бе влюбила някога. Ако трябваше да бъде откровена, трябваше да си признае, че той имаше причини да избяга от нея. На изкусните лъжи на майка му бе по-лесно да се повярва, отколкото на истината.

Но ако го обичаше толкова много, защо не бе тръгнала след него? Защото бе твърде млада и неопитна, за да вижда по-далече от собствената си болка. Когато бе готова да приеме своя дял от вината, съобщиха й, че той вероятно е загинал.

— Когато си мислех, че Уорд е мъртъв, бях сигурна, че всичко е свършило — каза Марина. — Сгреших. Трябваше ние самите да се уверим, че всичко е останало в миналото. Не можех да направя това чрез писмо или адвокат.

— Не мога да ти давам съвети. Марина. Но понякога не сме в състояние да видим и оценим това, което имаме, докато не го загубим.

Уорд проследи с поглед Танър, който бе тръгнал към къщата. В продължение на два часа го бе учил да хвърля ласо, да връзва различни възли, да окача ласото за предната част на седлото, за да го държи най-сигурно и да не загуби някой пръст, докато го прави.

В продължение на две години бе живял с момчетата на Джейк, бе работил с тях, бе правил всичко по силите си, за да им помогне да се справят с непохватността, свързана с трудната възраст, в която бяха навлезли, но никога не се бе чувствал като техен баща. Дори не и като техен по-голям брат. Той бе просто един по-възрастен приятел, който от време на време можеше да помогне със съвет или добра дума.

С Танър бе много по-различно. Бе толкова погълнат от собствения си гняв, че чувствата му към момчето го бяха изненадали. Много му се искаше това момче наистина да се окаже негов син. Усещаше, че Танър му отвръща с искрена привързаност. Не искаше да изчезне от живота му, когато Марина се върне в Сан Антонио.

Но Марина нямаше да приеме спокойно желанието му да стане част от живота на Танър. Може би трябваше да й даде развод Може би това бе най-доброто. Тогава биха могли да разговарят за Танър, без да се смущават от чувствата, които все още съществуваха между тях.

Уорд накрая бе признал пред себе си, че любовта му към Марина не си бе отишла. Това, че прие възможността преди толкова години тя да е казвала истината, отприщи цял поток от чувства. Сега всеки път, когато я видеше, предишните му чувства към нея се връщаха с нова сила. Съмнението все още съществуваше, но това се отнасяше и за огъня, който той мислеше за угаснал преди много време.

— От него може да излезе нещо, след като се поупражнява известно време — заяви Дрю, като надникна от ъгъла на обора.

— Шпионираше ли ни? — попита Уорд, доволен, че поне за момента може да откъсне мислите си от въпросите, на които все още не можеше да си отговори.

— Разбира се. Как иначе мога да разбера нещо?

Тя се приближи и застана до него. След това вдигна от земята едно ласо и започна да го върти в ръцете си.

— Можеше да попиташ.

— Така не се получава. Хората винаги говорят за нещата така, както им се иска да бъдат, а не както в действителност са.

— Може би си права. Дрю, понякога говориш неправилно, също като Уил. Не е зле да се замислиш по този въпрос и да избягваш думи, които знаеш, че не са правилни.

Дрю хвърли ласото напосоки, след това започна да го навива.

— А ти винаги ли ще ме поправяш?

— Вероятно. Когато бях малък, имах много строг учител. Ако направех една и съща грешка повече от два пъти, ме удряше с камшик през раменете.