Лей Грийнууд - Уорд

— Положението определено не ми харесва — каза той, — но Марина и момчето няма къде другаде да отидат.

— Сигурен ли си?

Странно, помисли си Уорд. Хората от собственото му семейство никога не се бяха интересували от чувствата му.

— Можеш да кажеш на Изабел, че нямам нищо против.

— Ще трябва сам да й го кажеш. Тя си мисли, че аз те насилвам да приемеш.

Уорд се усмихна.

— Наистина го правиш, но аз нямам нищо против.

Сега бе ред на Джейк да се усмихне.

— Както често ми се казва, това е въпрос на преценка. — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Онова хлапе е чудесно, Уорд. Твой син ли е?

Проклятие! Това бе единственият въпрос, на който предпочиташе да не отговаря.

— Така казва тя.

Джейк го измери с дълъг, изпитателен поглед.

— А ти не й вярваш?

— Имам известни съмнения.

— Имаш ли някаква представа, как може да се отрази това нещо на едно дете?

— До днес не знаех за съществуването на Танър.

— Това е още една причина да се замислиш как преживява всичко това той, Уорд — каза Джейк. — По дяволите, направо се побърках, когато майка ми ни напусна. Не искам да ти казвам какво да правиш, но заради момчето трябва да направиш нещо.

Страхотно. Изабел вземаше страната на Марина. Сега Джейк заставаше зад момчето. Те казваха, че този дом е и негов, че има думата във всичко, свързано с него, и все пак и двамата правеха всичко възможно да го притиснат в ъгъла.

— Това не е твоя работа, Джейк. Не знаеш какво се случи.

— И не искам да знам. Само казвам, че ако наистина можеш да направиш нещо, с което да помогнеш на момчето, не бива да отлагаш.

— А аз, Джейк? Седем години живея по този начин. Някога замислял ли си се какво изпитвам аз?

— Двамата с Изабел много пъти сме си говорили за това. Тя казва, че си наранен от любов. Аз пък казвам, че някой си го е изкарал върху теб. Очевидно и двамата сме прави.

— И какво мислиш, че трябва да направя?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

— Защо не? Ти имаш отговор за всеки и всичко.

— Не отговори, а само предположения. Трябва сам да намериш отговор на въпросите си.

— Чудесно. И какъв срок ми даваш?

— Ти като че ли си ядосан, Уорд.

— Дяволски си прав! Направо съм бесен заради тази жена, която се появява съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе, и ме кара да преживявам всичко това отново. Ядосан съм на теб и на Изабел, защото приемате, че вината с моя.

— Не съм казал това. Ако наистина знам нещо, то е, че нищо в този свят не става по вина само на един човек. — Джейк се отдалечи от оградата. — От теб зависи какво решение ще вземеш. Но тази жена и синът й все пак имат чувства.

— А какво ще кажеш за моите чувства?

— Понякога човек не може да си позволи да се отдаде на чувствата си. Постъпваш така, както смяташ за правилно, и се научаваш да живееш с това решение.

— Не се опитвай да ми четеш морал, Джейк. Аз не съм някое от твоите наивни момчета.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако беше. Те поне имат желание да ме слушат. Ти си се затворил в себе си и не искаш да видиш дори това, което е очевидно за всеки. Мисля, че е по-добре да отида да спя. — Джейк хвърли към Уорд изпитателен поглед. — Мисля също да заключа вратата си.

— Върви по дяволите! — Уорд му обърна гръб и се отдалечи.

Но това, че избяга, не бе решение. Нито пък щеше да постигне нещо, като се сърди на Джейк и Изабел. Джейк е прав, дяволите да го вземат! Трябваше да направи нещо. Уорд твърдо вярваше, че Рамон е бащата на момчето, но съществуваше и възможността Марина да казва истината. Много малка възможност, но Уорд разбираше, че не може да я отхвърля току-така. Проклятие! Всичко бе започнало отначало. Налагаше се отново да прави избор между Марина и семейството си.

Уорд мина покрай обора. Пред него се простираше долината. В далечината смътно се очертаваше тъмният силует на планините. По небето се носеха леки, разпокъсани облаци, които от време на време закриваха луната. Духаше лек, хладен вятър и разлюляваше прерийната трева, ширнала се пред нозете му като огромно тъмно море.

Това бе свят, в който царуваше пълен мир и покой, в ярък контраст с чувствата, които измъчваха младия мъж.

Би искал да повярва на всички тях, но не можеше. Първия път бе избрал да повярва на семейството си, но сега бе повече от ясно, че Рамон лъжеше отново и отново. Защо?

Уорд бе сигурен, че Марина наистина категорично бе отхвърлила Рамон. Танър не би излъгал за такова нещо. Момчето беше твърде малко, за да разбира защо би било по-разумно да си премълчи. А Марина настояваше, че Танър е син на Уорд.