Лей Грийнууд - Уорд

— Ще го направим, но някой друг път — каза той. — Ние не ловим с ласо животните само за забавление.

В този момент едно животно внезапно се отдели от стадото и хукна в противоположна посока. Заобиколи един кедър и се насочи към близкото дефиле. Конят на Уорд реагира веднага. Почти в същия миг ласото изсвистя над главата му. Точно преди говедото да изчезне в дефилето, ласото разцепи въздуха и се затегна около задните му крака. Животното се строполи на земята. Докато успее отново да се изправи на крака, Уорд вече бе до него, след което върна укротеното животно отново в стадото.

— Уха! — Уорд чу възторжения вик на Танър, който се обърна към приближилия се Уил. — Видя ли го какво направи?

— Разбира се. Уорд върши това постоянно — отвърна Уил — Когато става дума за хвърляне на ласо, никой не може да се сравнява с Уорд, който е най-добър от всекиго.

— От всички — поправи го Уорд. — Искрено се надявам Изабел да не те чуе, когато говориш така.

— Когато съм в къщата, винаги говоря правилно. Ако говоря така през цялото време, всеки ще си помисли, че съм мухльо.

— Аз никога не бих си го помислил — заяви сериозно Уорд.

— Нямах предвид възрастните — отвърна Уил и се отдалечи.

Уорд смушка коня си и го подкара напред, отново зае мястото си отстрани на стадото и започна да навива ласото си.

— Но ти дори не гледаш! — възкликна Танър.

— Не гледам какво?

— Ласото. Нави го, без дори да погледнеш в ръцете си!

Уорд бе навивал ласото си хиляди пъти. И все пак, изпита истинско удоволствие от възхищението на момчето. От това, мисълта, че Танър може би е негов син, ставаше ще по-мъчителна. Но веднъж след като прие тази вероятност, беше му все по-трудно да я отрича. Защо? Бе се запознал с детето преди по-малко от двадесет и четири часа. Към него се отнасяха с прекалени грижовно, то си измисляше въображаеми хора и щеше да се разтрои ужасно, ако някога разбереше, че Уорд е негов баща. Тогава защо се вълнуваше толкова дали Танър е негов син или не? Уорд трябваше да признае, че няма никаква представа. Знаеше само, че това бе необикновено важно.

— Можеш ли да ме научиш и мен?

— Какво, да навиваш ласо ли?

— Не, да хващам с ласото някое животно за задните крака.

— Разбира се, но първо трябва да говоря с майка ти.

Радостното изражение на Танър помръкна.

— Тя ще каже не.

— Може би, но трябва да опитаме. А сега защо не вземеш това ласо, което виси от седлото ти? Можеш да упражниш няколко хвърляния. Не към животните, предполагам не искаш да ги тревожим, но ще намерим нещо друго.

През следващия един час Уорд откри, че да се улавят с ласо клони, храсти и големи камъни е по-забавно, отколкото някога си бе представял.

— Той е ужасно непохватен — промърмори Уил, който отново бе застанал до Уорд, докато Танър навиваше ласото си, след като бе пропуснал един голям дънер. — Не би могъл да хване и малко теле, ако то само не се навре в примката.

Уорд бързо отпрати момчето, преди Танър да е чул думите му. Той толкова много искаше да се научи, че нямаше време да осъзнае колко е несръчен. Уорд нямаше нищо против дълго да обяснява на малкия какво върши погрешно, как да го направи както трябва или да го похвали с първите му постижения.

— Като че ли си намерил най-подходящото занимание — подхвърли Джейк, когато мина покрай тях.

За миг Уорд се смути.

— Трябва с нещо да запълвам времето си. В момента нямаш нужда от помощ, Джейк.

Джейк му се усмихна разбиращо и се отдалечи.

Скоро достигнаха границите на ранчото. Едва бяха дадени последните наставления и бяха изречени последните думи за сбогом, когато Уил извика:

— Хайде да се надбягваме до обора.

Преди Джейк да успее да каже и дума, шест деца бяха пришпорили конете си в луд галоп.

— Сигурен ли си, че бе разумно Танър да тръгне с тях?

— Единственият начин, по който бих могъл да го спра, е да го съборя на земята — отвърна Уорд. — Не мисля, че конят ми би могъл да достигне неговия.

Уорд бе сигурен, че на Марина изобщо няма да се хареса участието на Танър в състезанието, но момчето очевидно изживяваше един от най-щастливите мигове в живота си.

Внезапно Бък изостави пътеката и сви напряко, което означаваше, че момчетата трябваше да прескочат някой тесен пролом. На Уорд това изобщо не се хареса. Децата на Джейк го правеха постоянно, но Уорд не бе сигурен дали Танър щеше да се справи. Още по-лошо, въпросният пролом се виждаше чудесно от къщата.

Уорд се надяваше Марина да се бе успала, да не бе успяла да намери обувките си, да е заедно с Изабел и да й помага в някоя трудоемка работа, само да не вижда какво става. Но очевидно молитвите му не бяха чути. Марина стоеше на предната веранда с чаша кафе в ръка и наблюдаваше момчетата, които препускаха стремглаво към коралите.