Лей Грийнууд - Уорд

Уорд никога не бе възприемал себе си като баща. Никога не бе бил съпруг в общоприетия смисъл. Сега пред него стоеше дете, което можеше да е негова собствена плът и кръв. В гърдите му забушуваха необикновени чувства — удивление, че бе помогнал на този свят да се роди друго човешко същество; страх, че това чувствително дете ще го вземе за пример за това, как да изгради живота си; тъга, че момчето бе прекарало толкова години без любовта и подкрепата на баща; гняв, че не можеше да знае със сигурност дали Танър е негов син, че не можеше да му разкрие чувствата си от страх, че само с няколко думи Марина можеше да ги унищожи.

Танър смушка неспокойния си кон и се приближи до Уорд.

— Приготвят се за тръгване, нали?

— Да.

Всички щяха да придружат стадото до границите на ранчото на Джейк. Чет и Бък вече бяха подкарали животните в колона от около шест Всички останали яздеха отстрани, освен Зийк и Джейк, които яздеха най-накрая, след последните животни. Дрю се бе присъединила към Уил.

— Исках и аз да тръгна с момчетата, но мама никога няма да ме пусне — каза Танър.

— Може би и това ще стане, но трябва още да пораснеш.

— Но аз не съм малък. Вече съм на шест! — Гневният изблик на Танър накара конят му да отметне тревожно глава.

— Пит и Уил са по-големи от теб и сам можеш да видиш, че Джейк не им позволява да тръгнат на това пътуване.

— Но той им позволявала помагат. Мама казва, че трябва да стоя настрани.

Уорд си помисли, че Танър бе достатъчно голям да язди отстрани на стадото. Ако момчето бе негов син, той щеше да има определящата дума за начина, по които трябваше да бъде възпитавано.

— Хайде — подкани го Уорд. — Можем да се приближим още малко към стадото, може би ще успеем да върнем едно-две добичета, ако имат неблагоразумието да се отдалечат.

Очите на Танър светнаха.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Уорд смушка коня си в бърз тръс.

— А какво ще каже мама? — обезпокои се Танър, като бързо достигна Уорд.

— Вероятно ще каже много неща, но ние вече ще сме го направили.

Уорд не разбираше защо постъпва по този начин. Не трябваше да се оставя да бъде убеден от две сини очи. Но, от друга страна, само трима души в семейство Дилън притежаваха такива очи — баща му, той самият, а сега и Танър. Вече ставаше много трудно да пренебрегва възможността Танър да е негов син…

— Стой до мен — каза той, когато наближиха стадото. — Човек никога не знае какво го очаква в близост до толкова много животни.

— Ще хванеш ли някое с ласото? — попита Танър, а очите му блестяха от вълнение.

— Не, просто ще наблюдаваме и ще внимаваме някое да не се отдели от стадото.

Не след дълго облакът прах, вдиган от толкова много копита, погълна мъжа и момчето Уорд върза носната си кърпа около носа и устата си. Танър нямаше кърпа, но Уорд имаше резервна, извади я и я подаде на момчето. Усмивката, която озари лицето на Танър, бе толкова искрена и открита, че сърцето на Уорд се сви. Не знаеше какво го трогна повече — това, че Танър му се усмихна по този начин, или фактът, че момчето се вълнуваше толкова много за такова маловажно нещо.

Налагаше се да поговори с Марина. Тя се отнасяше прекалено покровителствено със сина си. Уорд си спомняше, че му позволяваха да помага в ранчото още щом започна сам да се държи на седлото. Нарочно смушка едно животно и го накара да се отдели от стадото, за да могат двамата с Танър да го върнат отново. Момчето реагира с такава искрена радост, че Уорд не можа да се въздържи и направи същото и с друго животно.

— Казах ти, че съм истински каубой — заяви момчето, когато и второто добиче бе върнато в стадото.

— Така е. Може би, ако останеш повече време, ще можем да съберем и дамгосаме повечето животни, пръснати из тези хълмове.

— Наистина ли?

— Ще трябва първо да поговоря с майка ти.

Лицето на Танър помръкна.

— Мама няма да ме пусне. Винаги казва, че мога да се нараня лошо.

Майката на Уорд никога не се бе противопоставяла, когато баща му го вземаше със себе си на работа в ранчото.

— Мога ли да уловя с ласото някое от животните? — Танър не откъсваше поглед от стадото, като очевидно се надяваше, че някое теле ще се опита да избяга.

— Да, но е по-добре да започнем с малките телета — отвърна Уорд. — Големите животни могат да бъдат доста опасни, дори и за възрастен мъж.

— Но аз не се страхувам! Правил съм го много пъти.

Уорд бе сигурен, че момчето преувеличава. Не разбираше защо Танър трябваше да си измисля разни истории, за да изглежда по-голям и способен. Марина обичаше сина си — в това Уорд изобщо не се съмняваше — но очевидно нещо липсваше. Мъжът изпита остро чувство на вина, защото разбираше, че това, което липсва на момчето, е баща. Въпреки че не разбираше защо в случая с Танър това бе толкова важно.