Лей Грийнууд - Уорд

— Виждала ли си Танър? — обърна се Уорд към Марина.

— На него му омръзна да слуша само за холерата и излезе с Дрю и Бък. Преди около час ги видях да яздят заедно.

Уорд бе намерил Марина във всекидневната да храни Дейл. Картината, която видя, му хареса, само че му се искаше момиченцето да бе тяхна дъщеря. Реши в най-скоро време да се погрижи и по този въпрос.

— Надявам се Танър да е наблизо — каза Уорд. — Липсва ми.

— И на мен, но очевидно с нас не е така вълнуващо, както при езда с Бък и Дрю.

Уорд седна до Марина и погъделичка краченцата на Дейл. Момиченцето спря да се храни и впи в него тъмносините си очички.

— Нямаш гъдел, така ли?

— Не я разсейвай — каза Марина — Изабел каза, че тя не яде много.

— Хайде, яж — подкани я Уорд — Трябва бързо да пораснеш. До средата на зимата искам Марина да има свое собствено бебе.

Марина се изчерви.

— Не трябва да говориш така.

Дейл започна да рита с крачета и да маха с ръчички, като се усмихваше доволно.

— Уорд, ще се ядосаш ли, ако Дейл не остане при нас?

— Мислех, че я искаш.

— Искам я, но можем да й намерим семейство.

— Съмнявам се.

— Някой друг може да я осинови.

— Кой?

— Мисис Прут.

— И защо, за бога? Тя отдавна е минала възрастта, за да гледа бебе.

— Така е, защото никога не е могла да роди свое собствено дете.

— И ти нямаш нищо против?

Марина се изчерви.

— Не, след като имам едно мое дете.

Уорд се пресегна и я прегърна през раменете.

— Сигурна ли си?

— Да. Тя ще ми липсва, но…

— Аз съм напълно съгласен с теб, но ще трябва да кажем на някого.

— На кого?

— На властите.

Марина изглеждаше необичайно отстъпчива.

— Клайд е единственият представител на властта тук. Предполагам, че няма да има пречка да им оставим бебето, когато се уверим, че е напълно здраво.

Уорд повдигна леко брадичката на Марина и обърна лицето й към себе си, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Вече си била планирала всичко, нали? Поставила си капана си и ме остави да падна в него.

— Разбира се, че не — възпротиви се тя, но искриците в очите й и тънката усмивка в ъгълчетата на устните й подсказваха обратното. — Кога мислиш да им се обадим?

— Не и докато не се убедя, че холерата няма да се върне отново. Няма да е зле да си поиграя с теб — каза Уорд, като отново погъделичка бебето. — Както изглежда, няма да останеш дълго с нас.

Уорд с удоволствие наблюдаваше Марина, която се опитваше да прилъже Дейл да хапне още.

— Виждала ли си Рамон?

— Каза, че отива да подремне на сянка.

— Все още ли е там?

— Не знам. Честно казано, надявам се да успея да го избегна колкото е възможно по-дълго — Марина замълча за момент — Не мислиш, че той може да е с Танър, нали?

Уорд не се бе замислял за това, но не би се изненадал Рамон да намери Танър, ако иска нещо от момчето.

— Рамон каза ли ти нещо определено?

— Мисли, че трябва да се разведа с теб и да се омъжа за него — отвърна Марина, като направи гримаса на отвращение. — Каза, че иска да отгледа Танър като свой син и наследник.

Уорд никога не се бе доверявал на Рамон, но това бе повече, отколкото бе очаквал от него.

— Но какво може да го е накарало да говори така?

— Мисля, че когато става дума за мен, Рамон действа малко налудничаво. Аз съм единствената жена, която не е падала в краката му.

Уорд се усмихна.

— Да, така е. Това е нещо, който той не може да проумее. Нито пък мама.

— Мислиш ли, че Рамон ще се опита да открадне Танър? — попита Марина.

— Не.

— Рамон ще направи всичко, за да получи това, което иска. Аз съм доказателство за това.

Уорд се зарече пред себе си, че ще намери начин, за да накара Марина да забрави миналото, но изглежда, че всичко, което се случваше, връщаше спомените обратно.

— Ще го потърся, но няма да се изненадам да го намеря, че спи. Рамон не обича много физическите упражнения.

Но те не успяха да намерят Рамон, а и конят му го нямаше.

— Свирни на Уил и Пит — каза Изабел, която бе излязла и се бе присъединила към тях. — Те ще знаят къде е. Ти можеш да се върнеш в къщата и да изчакаш — обърна се тя към Марина. — Ако останеш тук, слънцето ще изгори кожата ти и ще ти се появят лунички.

Марина й се усмихна в отговор.

— На мен никога не ми се появяват лунички.

— За жалост, с мен положението не е такова — отвърна Изабел.

Едва бяха стигнали до вратата, когато чуха тропота от копитата на бясно галопиращ кон.

— Прилича ми на Уил — каза Изабел. — Никой друг не язди така бързо по тази пътека.