Лей Грийнууд - Уорд

Танър не можеше да допусне, че Уорд ще направи такова нещо, но мисълта за момчето, на което всички обръщат гръб, го трогна.

— Какво се случи?

— Добрият чичо се опитал да помогне. Той живеел в голяма къща и имал много пари. Искал малкото незаконородено момче да стане негов син. Обещал му коне и всичко, което можело да си пожелае.

— А момчето отишло ли да живее с него?

— Не. Уорд не му позволил. Казал, че никой негов роднина не трябва да се грижи и да помага на онова копеле.

— Но това е подло! Чичото все пак е трябвало да вземе момчето.

— Опитал се. Но един ден малкото копеле открило Уорд и тъй като не искал да изглежда толкова ужасен, Уорд се престорил, че харесва момчето. Той толкова го заблудил, е когато любезният чичо дошъл отново да го вземе със си, момчето отказало. Внезапно Танър доби чувството, че нещо не бе наред. Тази история изобщо не се отнасяше за малко незаконородено дете. Беше за самия него.

— За какво ми разказваш всичко това? — изкрещя той — Аз не съм копеле! Уорд не ми е баша!

— Страхувам се, че е.

— Не, не е!

— Защо си мислиш, че Уорд прекарва толкова време с теб?

— Уорд ме харесва. Той самият ми го каза.

— Защо той и майка ти отсъстваха от ранчото толкова дълго време?

— Помагаха на болните от холера.

— Уорл искаше да накара майка ти и теб отново да го харесате. По този начин, когато ти каже, че е твой баща, ти няма да му се разсърдиш, че те е изоставил.

Танър много се разгневи на Рамон заради тези думи. Ядосваше се и за това, че го караше да се чувства объркан и разстроен.

— Това не е истина! — изкрещя момчето.

Хвана юздите и налетя на коня на Рамон. Животното отметна глава и изцвили пронизнтелно.

— Спри, малко копеле такова! — извика Рамон.

— Не съм копеле! — изкрещя на свой ред Танър и отново извъртя коня си. — Не съм!

Краят на юздата удари коня на Рамон по носа. Животното отстъпи назад и изцвили. Рамон трябваше да положи доста усилия, за да запази равновесие.

— Престани да удряш коня ми, глупаво копеле такова! — изкрещя Рамон.

— Казах ти вече, че не съм копеле — извика Танър. — Мама ми каза, че баща ми е бил известен лекар, който изчезнал през войната.

— Това е Уорд, идиот такъв! Не можеш ли да разбереш?

На Танър много му се прииска Дрю да бе тук. Тя би знаела как да накара Рамон да спре да говори такива ужасни лъжи. Момчето продължи да удря коня на Рамон. Рамон изпитваше все по-големи затруднения да се задържи на седлото, което зарадва Танър извънредно много. Искаше Рамон да падне на земята.

— Уорд няма да ти позволи да живееш в ранчото — изкрещя Рамон. — Той ще отиде в Сан Антонио, където ще бъде лекар, а там няма да имаш кон и няма да можеш да яздиш.

— Това е лъжа! — извика Танър, обърна коня си и пое в галоп обратно към каньона.

— Спри, глупако! — извика след него Рамон — Така ще си счупиш врата.

Стигнаха до тясната виеща се скалиста пътека, като се носеха в безумен галоп. Рамон продължаваше да вика на Танър да внимава, но момчето бързаше да се върне в ранчото час по-скоро. Уорд трябваше да му каже, че Рамон греши. Трябваше!

Но през цялото време Танър имаше ужасното подозрение, че Рамон е прав. Твърде много неща съвпадаха Танър не искаше да го наричат малко копеле. Не искаше баща, който не го желае. По-добре беше да има баща-герой, загинал във войната, и който никога нямаше да се върне прегърне любимото си момче.

Колкото повече мислеше по този въпрос и се разстроиваше, толкова по-бързо яздеше. Изобщо не обръщаше внимание на виковете на Рамон, че е много опасно да се язди такава главоломна скорост.

Когато пътеката навлезе в долината в дъното на каньона, Танър пришпори още по-бързо коня си. Момчето хвърли за миг поглед назад, точно навреме, за да види как конят на Рамон се спъва и се подхлъзва на една скала. В следващия миг животното падна на колене. Рамон излетя седлото над главата на коня и се приземи на скалите малко по-надолу. Тялото му се удари и започна да се търкаля по склона, докато стигна в дъното на долината, където земята бе равна.

Ужасен от това, което се случи, Танър спря коня си, върна го и пое назад. Скочи от седлото и се затича към мястото, където бе паднал Рамон.

— Мистър Рамон, добре ли си? Моля те, кажи нещо. Недей да лежиш там и да мълчиш.

Но Рамон не се помръдна. Танър го доближи още и го гледа внимателно. Видя, че мъжът още дишаше. Като събра последните остатъци от смелостта си, Танър протегна ръка и вдигна едната ръка на Рамон. Когато я пусна, тя падна на земята, без да се помръдне.