Лей Грийнууд - Уорд

Значи все пак бе решила да се върне с него. До този момент не бе осъзнала.

— Успявам ли да те убедя? — попита Уорд, след което разкопча още няколко копчета, стигайки до горната част на гърдите й.

— Наистина успя да привлечеш вниманието ми — промълви тя.

Уорд се засмя и я поведе към леглото. Марина с удоволствие се отпусна на мекия матрак и се отдаде на ласките на Уорд.

Той легна до нея и смъкна роклята от раменете й.

— Казвал ли ти е някой какви красиви рамене имаш? — попита тихо той, като залепи целувка върху пламналата кожа — Бели и толкова меки.

— Никой не ги е виждал, освен теб.

За миг Уорд застана неподвижен и вдигна поглед към нея.

— Е, може би Танър, но не мисля, че това му е направило някакво впечатление.

Марина никога не се бе опитвала да опише усмивката на един мъж, но сега определено можеше да каже, че усмивката, която й отправи Уорд, бе едновременно собственическа и изразяваше удоволствие.

— След време ще го науча да оценява такива неща много по-добре.

Мисълта, че Уорд щеше да научи сина им да цени жените, й хареса. Още повече й харесваше начинът, по който Уорд изразяваше собствената си оценка за нея. Затвори очи и се отдаде на удоволствието от ласките му. Чувстваше как тялото й се разтапя като восък под лъчите на жарко слънце. Не би могла да помръдне, дори и да искаше. Уорд целуваше вътрешната страна на ръката й. Никога не си бе представяла, че един мъж може да направи подобно нещо. Никога не си бе мислила, че това може да й хареса. Сега разбираше, че се е заблуждавала.

— Често съм си мечтал да направя точно това — промълви Уорд, а устните му галеха кожата й. — През нощите, когато не можех да заспя, си представях как целувам всяка част от тялото ти.

— Но ти все още ми се сърдиш.

— Опитах се да си представя и други жени, но винаги се оказваше, че си представям теб.

Тя също не бе успяла да го изхвърли от мислите си. Ако някога бе имала съмнения, защо иска да се срещне сама с Уорд, а не да изпрати адвокат, сега вече от тях не бе останала и следа. Просто трябваше да го види отново. Трябваше сама да се увери, че всичко между тях е приключило.

Но не беше. Никога не бе приключвало. Преди седем години бе поставено само началото. Сега само от тях зависеше да решат какъв ще бъде краят.

Уорд се приведе над нея и пое устните й.

— Казвал ли съм ти някога колко обичам да те целувам?

— Можеш пак да ми кажеш! — Никога нямаше да се насити той да й говори по този начин. Прекалено дълго бе живяла сама и жаждата за него бе прекалено дълбока и силна.

— Мислех си да те целуна още преди да се събудя съвсем — каза той и докосна леко с устни ъгълчето на устата й. — Ако се бях събудил, сигурно щях да стана от леглото и пак да те целувам.

— Мисля си, че това щеше да ми хареса повече от кукуригането на петела на мисис Прут.

Уорд се усмихна.

— Мисля си за теб по цял ден, докато говоря със съпругите на другите мъже. Казвам си, че никоя от тях не е толкова красива като теб. Никоя няма твоята гъста абаносова коса и красива бяла кожа. Никоя не притежава твоето хубаво тяло.

Уорд покри с ръка едната й гръд, след това плъзна ръката си надолу, докато достигна хълбока. Тялото й се вцепени. Пръстите му продължиха пътешествието си нагоре по ръката й, докоснаха рамото й, обхванаха лицето й и го обърнаха срещу неговото, докато двамата застанаха очи в очи, а лицата им бяха само на няколко сантиметра разстояние.

— Никоя от онези жени няма твоите очи и твоята усмивка. Никоя от тях не може да бъде това, което си ти.

Марина почувства как очите й се пълнят със сълзи. Искаше да повярва на всяка дума, която той й казваше. Искаше да повярва, че е най-важният човек за него в целия свят.

Защото го обичаше. Сега вече бе сигурна в това. Бе истинска глупачка да отрича любовта си толкова дълго време, още по-голяма глупачка — да продължи да го обича и след това, което й бе причинил. Не можеше да се противопостави, нито да промени това. Ако можеше да го обича сега, предполагаше, че винаги щеше да го обича. Щеше да приеме този факт и да продължи оттук нататък.

— В продължение на толкова много години бях убеден, че никога повече не искам да те виждам — каза той — Но в мига, когато те видях, разбрах, че съм грешал през цялото време.

Марина също толкова бързо бе разбрала, че никога не бе могла напълно да го забрави. Отне й малко повече време да осъзнае, че го обича. А сега разбираше, че и той я обича. Запита се каква част от тази обич бе запазил за Танър? Дали в отношението си ги разделяше?