Лей Грийнууд - Уорд

Марина трябваше да си напомни, че на Уорд е било казано, че бракът им е анулиран. Значи изобщо не ставаше дума за невярност от негова страна, а за това, че той се е държал като всеки друг мъж. Когато един мъж иска жена, излиза и си я намира. В това нямаше нищо необичайно. Беше нормално. В реда на нещата.

Но от това Марина не се почувства по-добре. Бе мислила, че той по всяка вероятност е мъртъв, но никога не си бе позволила интимност с друг мъж. Дори не бе поискала да го направи. Защо той не бе могъл да приеме нещата по същия начин? Опита се да се отдръпне от него, но той не й позволи.

— Пусни ме — каза тя, като се бореше безуспешно да се измъкне. — Не искам да бъда следващата от поредицата жени в живота ти.

— Какво казах, че да те накарам да си помислиш такова нещо?

— Че никоя друга не е оказвала съпротива. Дали всяка нощ си си намирал различна жена? Изминаха седем години, откакто ме напусна. Оттогава в живота ти сигурно е имало много жени.

— Не и през последните две години. Оттогава живея в ранчото на Джейк, а там не съм водил жени, защото това би било лош пример за момчетата.

В очите й гореше гняв.

— Но през войната никой не се е интересувал какво правиш…

— Така е.

— Ти ли ходеше в градовете, или жените сами идваха при теб?

— И двете.

Марина се опита още веднъж да го отблъсне с всички ли, но той не я пусна.

— Колко бяха?

— Стотици. Може би хиляди. Не знам. Никога не съм ги броил.

Едно открито признание, че е използвал други жени, за да задоволява мъжките си апетити, не би я изненадало, но безсрамното му потвърждение, че дори не си е направил труда да ги брои, я смая. Дори Рамон…

Марина отново се опита да се отскубне от него, но ръцете му я държаха здраво.

— Пусни ме! — изкрещя тя. — Отказвам да остана тук с теб да се оставя да бъда целувана от един безсъвестен развратник.

— Не съм развратник.

— Стоиш тук, казваш ми, че си бил с толкова много жени, че дори не си сметнал за необходимо да ги броиш, и твърдиш, че не си развратник!

Уорд се ухили. Прииска й се да го удари. Изглеждаше толкова самодоволен.

— Те наистина идваха в лагера. Истина е също така, че в града имаше стотици. Само че аз не съм имал нищо общо с тях.

Марина спря да се бори.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото чу.

— Може би не са били хиляди, не дори и стотици, но в живота ти със сигурност е имало жени. Мъжете си имат своите нужди.

— Какви нужди?

— Сам знаеш какви. Всеки знае.

Уорд отново й се усмихваше, но този път усмивката му бе хищническа. Изглеждаше така, като чели всеки момент щеше да я погълне.

— Не знам. Ти ми кажи.

Не можеше да го направи, дори и да бе могла да намери подходящите думи.

— А жените нямат ли своите нужди? — попита той. Марина не можеше да го отрече, не и след онзи следобед край реката.

— Не и по този начин. Ние нямаме нужда от стотици партньори.

Изразът на лицето му внезапно стана сериозен.

— И с колко мъже си се „забавлявала“?

— С николко! — Щеше да го зашлеви, ако можеше по някакъв начин да освободи ръцете си. — Как смееш да ми задаваш такъв въпрос?

— Но ти си помисли, че съм имал толкова жени, че дори не е било необходимо да ги броя.

— Не си го помислих. Ти беше този, който каза, че е имало стотици и хиляди. Помислих си… Звучеше ужасно… Знам, че мъжете са устроени по различен начин от жените. При това си си мислел, че повече не си женен. Не си имал никаква причина да нямаш стотици жени, може би хи…

Уорд постави пръст на устните й.

— В началото спях със всяка жена, която ми попаднеше. Но не след дълго разбрах, че по този начин всъщност се опитвам да забравя теб.

Марина спря да се бори. Отчаяно искаше да му повярва, но не знаеше дали ще може. Не разбираше защо това има такова значение. Никога не бе преставала да мисли за него. Дори когато се предаде и реши да се омъжи за Бъд, трябваше да полага невероятни усилия, за да спре да мисли за Уорд.

— Мислил ли си си поне понякога за мен?

Уорд целуна ъгълчето на устата й.

— Мислех за теб през цялото време.

— Защо?

— Обичах те. Ожених се за теб. Напуснах те. Предостатъчен материал за размисли дори за повече от седем години.

Марина впи поглед в очите му.

— Но ти ме мразеше.

Уорд отново я целуна.

— Дори тогава си мислех за теб.

— Аз също. — Бе признала това през себе си, но не можеше да повярва, че току-що бе направила това признание и пред Уорд. Чувството, че е твърде уязвима и безпомощна, я накара да добави: — Отглеждах сина ти.