Лей Грийнууд - Уорд

Сутринта на осмия ден Клайд Прут слезе в трапезарията за закуска. Движеше се бавно, но изглеждаше забележително добре. Уорд му помогна да заеме мястото си заедно с мисис Прут, която постоянно се суетеше около него.

— Не разбирам защо трябваше да ставаш — каза му тя. — Можех да ти донеса закуската в стаята, както правех през последната седмица.

— Омръзна ми да гледам онези четири стени — оплака се Клайд Прут — Трябваше да стана и да изляза.

— Може да си станал, но няма да излизаш — заяви жена му — Облегни се на доктора. Не искам да се измориш прекалено и да получиш сърдечен удар.

— Няма да получа сърдечен удар — отвърна Клайд, като се остави да го положат на обичайното му място на масата.

— Беше сигурен, че няма да се заразиш и от холера — напомни му мисис Прут.

— Надявам се, че кафето е горещо — каза Клайд, като изостави спора, който не можеше да спечели.

Уорд погледна към Марина и й се усмихна по начин, които подсказваше, че двамата споделят някаква тайна. Преди да се усети. Марина му се усмихна в отговор. През тялото й премина тръпка. Това беше още един от опитите на Уорд да й повлияе и да я манипулира, докато не й остане никакъв друг избор, освен да го приеме в живота си, и то при неговите условия.

Беше решена да му се противопостави, но с всеки изминал ден разбираше, че това е все по-трудно и по-трудно.

— Всички в града, изглежда, са на път да се възстановят — каза Уорд. — Ако до утре сутринта не се разболее още някой, мисля, че е време двамата с Марина да се върнем в ранчото.

Клайд и съпругата му веднага ги заляха с порой от възражения.

— Не можете да си тръгнете — заяви мисис Прут. — Хората все още не са добре.

— Но те нямат нужда от мен, за да се оправят — каза Уорд.

— Може някой друг да се разболее — възрази жената, не желаейки да се откаже толкова лесно.

— Ако стане така, ще се върна — увери и двамата Уорд. — Но все пак измина цяла седмица. Мисля, че всички вече са добре.

— Надявах се вие двамата да се преместите да живеете тук — каза Клайд — Този град наистина се нуждае от лекар.

Марина веднага отправи поглед към Уорд. Не бяха говорили по този въпрос, но тя знаеше, че той все още отказваше да бъде лекар.

— Благодаря ви — отвърна Уорд, по-спокоен, отколкото Марина бе очаквала. — Но не мога да направя това. В градчето няма достатъчно хора, пък и вие сте доста издръжливи и здрави. Ще умра от глад, докато чакам някой да се разболее.

— Тук имаме седемнайсет семейства — заяви Клайд.

— С удоволствие ще ви помогна, ако някой се разболее или се нарани — отвърна Уорд. — Но не мога да остана тук. Имам семейство, което се нуждае от мен.

При тези думи пулсът й се ускори. Не знаеше дали Уорд имаше предвид семейството на Джейк и Изабел или нея и Танър. Може би включваше всички. Все още имаше доста неща, за които трябваше да вземе решение, преди да се върне в ранчото. Ако се върнеше.

— Не след дълго в града ще пристигнат още хора — продължи мисис Прут. — Нямате никаква представа, колко голям може да се окаже градът ни.

— Градът никога няма да се разшири прекалено — отвърна Уорд. — По течението на тази река няма нищо, освен планини. Прекалено далече е от Сан Антонио. В тази област винаги се е отглеждало добитък. Този град никога няма да стане нещо друго, освен малка спирка по пътя при прекарването на добитъка.

— Но…

— Остави човека на мира, Джерин — намеси се съпругът. — Той може и да не е прав какво ще стане с този град, но има право да постъпи както иска. Все пак ние не бяхме прекалено гостоприемни с него, когато за пръв път дойде тук. Едва ли храни някакви топли чувства към нас.

— Храня много топли чувства към всички вас — увери го Уорд. — Но трябва да се върна в ранчото. Има хора, които мат нужда от мен повече, отколкото вие.

Марина вече нямаше съмнения, че той говори за Танър. Запита се дали включва и нея. Още по-важно бе дали тя самата искаше това да е така.

— Е, добре, но искам да знаеш, че винаги си добре дошъл тук — каза Клайд. — Трябва да знаеш, че Джерин и аз преживяхме холерна епидемия, когато бяхме много млади. Тогава почти всички, които се разболяха, умряха.

— Просто приложих на практика това, което са открили други хора — отвърна Уорд.

— А също и някои свои идеи — добави Марина.

Нямаше нищо против скромността, но нямаше да позволи Уорд да се подценява повече. Уорд й се усмихна топло.

— Е, така е, наистина — продължи Марина, като се изчерви под погледа му. — При това, не всички лекари приемат новостите. Ти сам каза това.