Уилям Грифин - По заповед на президента

— Да, сър. Така мисля.

— И тогава възникна въпросът на кого секретар Хол може да възложи тази мисия. Той каза, че разполага с необходимия човек, и мисли, че и аз ще го харесам, защото той просто е като Върнън Уолтърс. Знаете, разбира се, кой е генерал Уолтърс?

— Да, сър, знам.

— Е, вие като Върнън Уолтърс ли сте, майоре? Говорите свободно няколко езика?

— Да, сър.

— Руски?

— Да, сър.

— Унгарски?

— Да, сър.

— Колко общо?

— Седем или осем, сър — каза Кастило. — Зависи дали испанският и тексаско-мексиканският се смятат за един или два езика.

Президентът се засмя тихо.

— И как така се случи, че говорите руски? — запита той.

— Като бях още дете, майка ми реши, че знанието на руския език ще е полезно, ако руснаците спечелят. Ние живеехме на границата между Източна и Западна Германия, сър.

— А унгарският? — запита президентът.

— Една възрастна леля, която беше унгарка, живееше с нас, сър. Научих го от нея.

— Генерал Уолтърс… — поде президентът, после направи пауза. — Предполагам, протоколът диктува да говоря за него като за посланик Уолтърс, но мисля, че на него му харесваше повече да бъде генерал, отколкото посланик. Както и да е, той ми каза, че езиците просто естествено му се удават и че не се налага да учи кой знае колко. Така ли е и при вас, майоре?

— Да, сър. Аз също не уча много по учебници.

Президентът замислено изучава Кастило около секунда, после запита:

— Мислите ли, че ще се справите с онова, което се иска от вас, майоре?

— Да, сър — каза уверено майор Карлос Гуилермо Кастило.

— Добре. Значи уговорихме се — каза президентът. — Канех се да ви кажа: „Късмет и ви благодаря, че дойдохте, един от хеликоптерите ще ви откара обратно до Форт Стюарт, където можете да изчакате Мат… секретаря.“

— Няма причина той да остава във Форт Стюарт, господин президент — каза Хол. — Всъщност обещах му свободен уикенд, ако свършим тук бързо.

Президентът кимна, после запита Кастило:

— Е, свършихме. Някакви планове?

— Да, сър. Обещах на баба си да отида да я видя.

— Къде е тя?

— Живее в покрайнините на Сан Антонио, сър.

— Хеликоптерът, който лети за Атланта, ще ви спести ли част от пътя, майоре?

— Да, сър. Но нямам нужда от нищо повече, освен да бъда върнат във Форт Стюарт, сър.

— Как така?

— Сър, ще се срещна с един свой братовчед в Савана. Ще отидем заедно до Тексас.

Президентът повиши глас:

— Натан!

Много едър и много черен мъж се появи веднага от вътрешността на къщата. На ухото му имаше слушалка, а под ръката му — огромна издутина, която предполагаше наличието на оръжие и дори „Узи“. По петите му вървеше един от бодигардовете на секретаря на Тайните служби.

— Да, господин президент?

— Погрижи се един от хеликоптерите да откара майор Кастило до Форт Стюарт — нареди президентът.

— Да, господин президент.

Президентът подаде ръка на Кастило, а другата си длан постави на рамото му.

— Ще се видим отново — каза президентът. — Благодаря ви.

— Ще направя всичко, каквото мога, господин президент.

— Сигурен съм — каза президентът.

Секретар Хол също стисна ръката на Кастило и каза:

— Ще се видим в офиса ми на обяд във вторник.

„Юкон“ на Тайните служби се появи само след миг. Президентът и секретар Хол гледаха как Кастило сяда на предната седалка. Махнаха му с ръце, когато автомобилът потегли.

— Интересно момче, Мат — каза президентът.

— В Тайните служби го наричат Дон Жуан — каза секретарят. — Никога не съм ги питал защо.

Президентът се засмя.

— Откъде го имаш, Мат?

— От генерал Нейлър — каза секретарят. — Паднах на колене и му казах, че наистина имам нужда от Кастило повече от него.

— Точно така — каза президентът. — Ти и Нейлър се познавате отдавна, нали?

— От Виетнам — каза секретарят. — Той беше току-що излюпен капитан тогава, а аз — току-що излюпен и силно уплашен сержант.

— А Нейлър откъде го има? — запита президентът.

— Всъщност той и Чарли също се познават отдавна — каза секретарят.

— Чарли? — повтори президентът.

— Той никак не изглежда като Карлос, нали? — каза секретарят. — Да, аз го наричам Чарли.

— И откъде го има Нейлър? Откъде въобще е Чарли?

— Това е дълга история, господин президент — каза секретарят.

Президентът погледна часовника си.

— Ако не бързаш да се върнеш — каза президентът и посочи двата люлеещи се стола, до които беше кофичката с изстудена бира, — аз имам малко време.