Уилям Грифин - По заповед на президента

Кодовото име на секретаря беше Голямото момче, което най-вероятно се отнасяше до ръста и външния му вид.

Защо майорът беше Дон Жуан, не беше известно със сигурност. Можеше да има нещо общо с това, че името му звучеше като италианско или испанско — Кастило. Франк и Джак се шегуваха, когато бяха насаме, че кодовото име може да има нещо общо с онова, което Тайните служби знаят за него. На трийсет и шест, той беше доста едър — малко по-едър от секретаря — привлекателен, с гъста коса, сини очи, без брачна халка и като се имаше предвид прякорът му, сигурно лягаше с много жени.

Нямаха представа каква е неговата функция в отдела и дали въобще е член на отдела. И, разбира се, не задаваха никакви въпроси. Ако за тях беше важно да знаят повече от името му, то информацията щеше да им бъде дадена.

Той придружаваше секретаря достатъчно често, за да има свое собствено кодово име. Когато беше облечен в униформа, имаше не само всички отличителни знаци и множество значки, но и пръстен, който показваше, че е завършил Военната академия в Уест Пойнт. Те намираха за интересно това, че когато той съблечеше униформата си, също така сваляше и този важен пръстен. Това предлагаше интересната вероятност да не е войник и да облича униформата — и да слага пръстена — като дегизировка, когато е необходимо.

Те предполагаха, обаче, че той е офицер, и то най-вероятно офицер за свръзка, вероятно между отдела и армията или Отдела по отбраната.

Двата хеликоптера се приземиха на тревата до края на действащата писта, а „Чесната“ постепенно спря.

Агентите от Тайните служби станаха, спуснаха стълбата и слязоха. Излезе и пилотът на близкия хеликоптер. Тя беше дребна и хубавка, с къса руса коса. Държеше пилотския си шлем под мишница. Тръгна към „Чесната“.

Пръв слезе секретарят с куфарче в ръка, а последен слезе Дон Жуан.

— Добър ден, господин секретар — каза пилотът и отдаде чест.

— Добър ден, подполковник — каза секретарят.

— Сър, аз съм подполковник Месинджър — каза пилотът. — Ще ви откарам до острова. Знам, че познавате превозното средство, но трябва да помоля този господин…

— Той също познава превозното средство, подполковник — каза секретарят. — Мисля, че вие двамата сте завършили едно и също авиационно училище.

— Вие можете да пилотирате „Хюи“, сър?

— Да, мадам. Мога — каза Дон Жуан. — Но вие имате по-висок чин, подполковник.

— Подполковник — каза секретарят, видимо развеселен от размяната на думи, — това е майор Чарли Кастило.

— Как сте, майоре? — запита подполковник Месинджър и подаде ръка. Ръкостискането й беше твърдо. — Времето е прекрасно, а пътуването е кратко — около трийсет и пет мили. Вече имам разрешение да навляза в район Р–49 и можем да тръгнем в минутата, в която секретарят е готов.

Тя направи жест към хеликоптерите. Джоуел Исаксън и Том Макгайър влязоха в по-далечния от тях.

Майор Кастило знаеше, че хеликоптерът с тайните агенти ще изчака излитането на този със секретаря и ще го следва, докато стигнат до мястото. После хеликоптерът с тайните агенти щеше да кацне пръв, за да се увери, че няма никакви проблеми, и да се обади по радиото на втория, че също може да се приземи. Той мислеше, че това е малко глупаво. Отиваха в Белия дом в Калифорния и ако там имаше някакъв проблем, със сигурност щяха да са чули за него.

„Но това е стандартна процедура, нещо свещено в армията.“

Полковник Месинджър провери дали сержант Дилейни, който щеше да лети с тях, е закопчал добре коланите на секретаря и майора, усмихна се на двамата и седна на дясната седалка.

След миг хеликоптерът се вдигна във въздуха и хладен въздух започна да нахлува през вратите, които бяха оставени отворени като противодействие на горещината в Джорджия.

Майор Кастило разкопча колана си и започна да се изправя.

— Сър! — понечи да протестира сержант Дилейни.

Майор Кастило постави показалец на устните си, за да му покаже, че иска тишина. Сержант Дилейни, видимо разтревожен, погледна секретаря за помощ. Секретарят направи знак на сержанта, че ако майорът иска да стои прав, той няма нищо против.

Здраво хванал се за дръжката над главата си, майор Кастило стоя до вратата около две минути и гледа надолу, за да види каквото може от Форт Стюарт.

После бързо се върна на мястото си и отново закопча колана си.

— Веднъж прекарах тук едно лято, сержант — каза той и се усмихна на Дилейни. — Предимно миех калта на Джорджия от колелата на джипа. Не съм бил тук оттогава.