Уилям Грифин - По заповед на президента

„Не очаквам абсолютно всички да бъдат информирани навреме, но нито един от тях? Исусе Христе!“

— Бих искал мистър Фримонт, адмирал Уорли, мистър Уилис и генерал Потър да останат за миг, моля. Останалите от вас, господа, са свободни и ви благодаря за вниманието по време на това дълго и уморително съвещание — каза генерал Нейлър.

Всички, с изключение на четиримата споменати, излязоха от залата за конференции. Нейлър погледна четиримата мъже, застанали до масата.

— Ако ви е удобно, господа, искам да видя и четирима ви в офиса си след двайсет минути. През това време, вижте какво можете да откриете относно… — Той сведе поглед към екрана на лаптопа си и прочете: — отвлечения от международното летище в Луанда самолет. — После погледна Потър и добави: — Лари, виж дали можеш да откриеш кой е човекът на ЦРУ в Луанда. Искам да знам кой е изпратил това съобщение.

— Мисля, че знам, сър — каза генерал Потър.

Нейлър го погледна. Генерал Потър, който знаеше, че според генерал Нейлър липсата на информация е нещо по-добро от грешната информация, каза:

— Не съм сигурен, сър, ще проверя.

— Да — каза генерал Нейлър.

Той хвърли поглед към вратата и видя старши сержант Сагинс.

— Сагинс, ще помолиш ли генерал Макфадън, ако е свободен, да дойде в офиса ми след двайсет минути?

Генерал Албърт Макфадън от американските Военновъздушни сили беше помощник-командир в Централното командване.

— Да, сър.

После генерал Нейлър посвети вниманието си на своята адска черна кутия, натисна бутона ОТГОВОР и написа:

РАБОТИМ ПО ВЪПРОСА. ЩЕ СЕ СВЪРЖА С ТЕБ. УВАЖЕНИЯ.

Когато вдигна поглед, видя, че генерал Потър стои до вратата.

Потър беше висок, слаб и аскетичен на вид мъж, който не приличаше на онова, което обикновено ни идва наум, когато думите Специални части бъдат произнесени. Нейлър знаеше, че по негово време той е бил истинска легенда. И че е всичко друго, но не и аскет. Беше много добър готвач, особено добре приготвяше морска храна.

— Разполагаш ли с нещо? — запита Нейлър.

— Да, сър. Генерале, аз знам кой е човекът на ЦРУ в Ангола. Той е един от нас — каза Потър.

— Един от нас?

— Той е специален агент, генерале — каза Потър и отново се усмихна. — Беше лошо ранен в Афганистан, където служеше в част 160, и когато излезе от болницата, започна работа в агенцията. Мислех, че ще им помага да решават основните си проблеми с обучението на нови кадри, но те го изпратиха в Ангола.

Част 160 бяха специалните авиационни части.

— Знаеш ли името му?

— Милър. Х. Ричард Милър. Майор.

— Добър човек — каза Нейлър.

— Познавате ли го?

— Познавам не само него, но и баща му, и дядо му — каза Нейлър. — Не познавам прадядо му, или може би това беше пра-прадядо му. Но през Испано-Американската война той бил главен сержант в Десета кавалерия, когато Теди Рузвелт повел войниците си нагоре по хълма Сан Хуан. Чух, че бил ранен… — „Чарли ми каза…“ — в Афганистан. Свалили хеликоптера му.

— Да. И нещо се забило в коляното му.

— Имаме ли обратна връзка с него, Джордж?

— Да. Поддържаме непрекъсната връзка с него. Разполагаме с доста канали.

— А аз получих съобщението случайно, извън какъвто и да било канал — каза с горчивина Нейлър. — Но предполагам, че Централното командване ще научи това и официално. Наистина съм вбесен и уморен от Ленгли, откъдето винаги се бавят да ме информират за каквото и да било. — След секунда добави: — Това не си го чул.

Потър се усмихна и направи жест, с който искаше да каже: „Не знам за какво говориш.“

— Позволи ми да видя рапортите, които той е изпратил — нареди Нейлър.

— Да, сър.

Онова, което отначало беше описано евфемистично като „създаване на наистина първокласна връзка“ между ЦРУ, ФБР и Централното командване, беше непосредствен резултат от събитията, които бяха общоизвестни като „11/9“, врязването на два въздушни лайнера в кулите-близнаци на Световния търговски център и нападението над Пентагона, както и пропускането на целта в столицата и падането на самолет в Пенсилвания.

Никой не каза нищо на глас, но Централното командване беше най-важният щаб в армията. То беше отговорно за „онези райони от света, за които не отговаря нито една друга агенция“.

Обучението на войниците се извършваше в щаба, зад дебели каменни стени, във Фортрис Монро във Вирджиния. Южното командване, чийто щаб беше в Панама от много години, сега се водеше на адрес 3511 NW на Деветдесет и първо авеню в Маями, Флорида 33172–1217. Те отговаряха за Централна и Южна Америка. Никой не се страхуваше от внезапна война с, да кажем, Уругвай, Чили или Аржентина, или дори Венецуела, или Колумбия, макар да се следяха отблизо действията на последните две държави и, разбира се, на Куба.