Уилям Грифин - По заповед на президента

От Централното командване бяха дошли няколко оплаквания, че не ги информират своевременно за определени събития в Ангола, които са в кръга на тяхната отговорност.

Тя придвижи стрелката до кутията със съобщението и набра:

ИЗПРАЩАМЕ НА ВАШЕТО ВНИМАНИЕ СЪОБЩЕНИЕТО, КОЕТО ПОЛУЧИХМЕ ОТ ЛУАНДА В 11:33 НА 23 МАЙ 2005.

После натисна бутона ВЪВЕДИ и на екрана се появи съобщението на Милър.

Мисис Лий-Уилямсън натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ и съобщението пое по пътя си. После тя извика на екрана нова празна бланка и започна да пише.

ОТГОВОРНИК В ЛУАНДА

КАТО ИМАМЕ ПРЕДВИД ВАШЕТО СЪОБЩЕНИЕ ОТ 23 МАЙ 2005 ЗА ВЪЗМОЖНА КРАЖБА НА САМОЛЕТ, ИСКАМЕ ОТ ВАС, АКО Е ВЪЗМОЖНО, ДА СЪБЕРЕТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ.

Тя отново натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ и реши, че е време за чашка кафе. Заключи разпечатката със съобщението на Милър на сигурно място в шкафа, заключи вратата на офиса и тръгна към кафенето.

Офисът на командващия Централно командване

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

16:45, 23 май 2005

Генерал Алън Б. Нейлър обикновено използваше два компютъра в офиса си. Единият беше поставен на пода до бюрото му. Другия, лаптоп, той носеше със себе си на работа всяка сутрин и го прибираше у дома си вечер.

Когато беше в офиса си, лаптопът беше поставен или на бюрото му, където го виждаха всички, които седяха около масата за конференции, или беше поставен пред стола му на самата маса за съвещания, където беше още по-забележим.

Макар и съвсем невинен, лаптопът беше придобил доста заплашителна аура. Онези, които седяха около масите, не можеха да видят какво се изписва на екрана, а е в човешката природа да се страхува от непознатото.

Всички, които седяха около масата за съвещания или около масата за конференции в другата стая, усещаха, че на всеки десет минути вниманието на генерала бива отвлечено от обсъждания въпрос и насочено към екрана на лаптопа. Понякога той се усмихваше, понякога смръщваше вежди, после добиваше замислен вид и накрая написваше нещо. Когато отново посветеше внимание на обсъждания въпрос, той обикновено запитваше нещо или издаваше заповед, която се базираше на онова, което беше видял на екрана на лаптопа.

Генерал Нейлър беше научил, че лаптопът му е известен сред по-старшите му сътрудници като АЧК — съкращение за „адска черна кутия“. Повечето от по-младите му сътрудници, които бяха с него от по-малко време, го наричаха тайно и когато бяха насаме, разбира се, с по-изобретателни и по-характерни за тяхното поколение думи.

Идеята да се държи лаптопът на бюрото или на масата за съвещания беше на старши сержант Уесли Сагинс.

— Генерале, ако лаптопът ви е винаги включен, ще получавате бързо и своевременно всички съобщения. Така и моята работа ще е по-добра, защото ще ви информирам веднага кои са натрапниците. Разбирате ли?

На генерала му бяха необходими десет секунди, за да проследи и схване логиката на Сагинс.

Генерал Нейлър често си мислеше и казваше на доверения си кръг хора, че Наполеон е бил прав, когато е казал: „Армиите настъпват според стомасите си.“ И че по време на Втората световна война някой е бил прав да коментира: „Армията настъпва върху лист хартия — карта.“ И така, той беше принуден да направи тъжното заключение, че Централното командване много трудно може да стигне до него по време на конференция.

Проблемът по време на конференциите беше, че винаги се получаваха важни телефонни обаждания от важни хора — като например мисис Елейн Нейлър или секретаря по отбраната. Генерал Нейлър винаги приемаше обажданията на тези двамата, но някои от обажданията бяха от не толкова важни хора и можеха да почакат.

Обикновено старши сержант Сагинс вземаше решението и съобщаваше на човека, който се обаждаше, че генерал Нейлър е на конференция и ще се обади веднага, когато може. Понякога обаче старши сержант Сагинс не се чувстваше уверен, когато трябваше да каже, например на помощника на секретаря по отбраната или на някого, който се обаждаше от Белия дом, че трябва да почакат, за да разговарят с шефа му. В такъв случай имаше две възможности. Можеше да влезе в офиса на Нейлър или в залата за конференции, да отиде при генерала и тихо да му каже, че се е получило обаждане от еди-кого си и да запита дали генералът ще го приеме.

Но в мига, в който сержантът влезеше в залата за конференции или в офиса, този, който говореше, трябваше да спре по средата на изречението и любезно и търпеливо да изчака генерала и неговия секретар да довършат разговора си. Така се пилееше време, разбира се, и се удължаваше съвещанието.