Уилям Грифин - Ловците

— Не, господине. Не съм се замислял. Изпълнявал съм и други задачи, при които никой не е бил уведомен с какво се занимавам.

— Какви например?

— Господине, не ми е разрешено да обсъждам този въпрос.

— А можеш ли да обсъждаш как стана така, че те отзоваха толкова бързо?

— Не, господине — отвърна Юнг.

— Заместник държавният секретар Куиглет ми изпрати съобщение, че се връщаш, за да придружиш тленните останки на господин Лоримър и да се погрижиш за имота му и всичко останало. Това известно ли ти е?

— Да, господине.

— Следователно си запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Лоримър.

Юнг погледна посланика. „Оттук нататък се налага да започна да лъжа и мажа. Дяволите да го вземат Кастило, задето ме въвлече в тази каша!“

— Знам, че е бил убит, господине, че е зет на господин Мастърсън, и това е почти всичко.

— Много ми е интересно защо от Държавния департамент изпращат човек, който да свърши нещо, което ние сме в състояние да свършим сами? — попита Макгрори, макар да не очакваше отговор.

Въпреки това Юнг отговори:

— Останах с впечатление, господине, че държавният секретар така се е разпоредила.

— Да не би лично да си говорил с държавния секретар?

— Не, господине, но доколкото разбрах, това е лична услуга — може би професионална услуга — по всяка вероятност и двете — която тя прави за бащата на господин Лоримър, който е пенсиониран посланик.

— Защо изпраща теб, Юнг?

— Предполагам, защото вече съм бил тук. Познавам Уругвай, познавам банките и хората в посолството.

Макгрори се направи на замислен, след това кимна.

— По този начин попадаш в доста деликатна ситуация, Юнг — заяви той.

— Каква ситуация, господине?

— Да, доста деликатна, Юнг — повтори посланикът. — Може ли да си кажем няколко думи неофициално?

— Да, господине, разбира се.

— Не че разговорът ни е официален. Просто така се казва.

— Слушам ви, господине.

— Имай предвид, че не съм сигурен, но все пак участвам в играта на дипломация от много години и съм придобил изключително точен поглед за нещата…

— Сигурен съм, че е така, господине.

— Едно от нещата, които научих, е, че хората те карат да си мислиш, че имат влияние във висшия ешелон — като например в Държавния департамент — а всъщност нямат никакво влияние.

— Сигурно е точно така, господине — съгласи се отново Юнг.

— И ин-ян — натърти Макгрори.

— Моля?

— Ин-ян — повтори Макгрори, а след като по изражението на Юнг му стана ясно, че не разбира, продължи: — Мислех си, че като азиатец ще ме разбереш. Това е на корейски, струва ми се.

— Аз съм от китайски произход, господин посланик — уточни агентът. — Семейството ми се е преселило в тази страна — в Щатите — през 1840-те. Не говоря корейски.

— Това означава, че всичко се балансира — обясни Макгрори. — Също като онзи закон във физиката, който казва, че на всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

— Така ли, господине?

— В нашия случай, Юнг, означава, че някой, който се опитва да се прикрие и се прави, че няма влияние, че е просто една „пионка“, както ти се изрази, в действителност има значителна власт.

„Ама какви са тези простотии, дето ги реди Макгрори? Да не би да се опитва да ми каже, че имам власт?“

— Не съм сигурен, че разбрах какво се опитвате да ми кажете, господин посланик.

— Ясно — отвърна Макгрори.

Макгрори остави малко време на Юнг да осмисли думите му, след това продължи:

— Както вече казах, и двамата сме в доста деликатно положение по отношение на господин Лоримър.

— Защо, господине?

— Също като секретаря, аз се притеснявам за посланик Лоримър. Не се познаваме, но доколкото разбрах, е чудесен човек и има огромен принос за дипломатическата служба.

— И аз така разбрах, господине.

— Посланик Силвио в Буенос Айрес ми довери, че посланик Лоримър има здравословни проблеми… със сърцето.

— И аз така разбрах — отвърна Юнг.

— Нека да ти кажа, Юнг, какво се е случило там. Напълно неофициално, разбира се.

— Слушам ви, господине.

— Може да ти прозвучи напълно невероятно, но заместник външният министър Алварес дойде в кабинета ми. Беше довел и сеньор Ордьонес, главен инспектор на Вътрешен отдел в уругвайската Национална полиция. Посещението им беше неофициално. Бил наблизо и решил да се отбие на кафе.

— Много интересно, господине.

— Според него в имението „Шангри-Ла“ е имало престрелка между неизвестни лица и Специалните части на американската армия и намекна, че на мен този факт ми е известен.