Уилям Грифин - Ловците

Той погледна фрау Шрьодер с надежда.

— Става с едно обаждане — отвърна тя. — Можеш да разчиташ, че след час парите ще бъдат където трябва.

— Тогава да действаме, за да се обадя след това на Дик Милър — разпореди се Чарли. — Колкото по-бързо заминат парите за „Саламандър“, толкова по-бързо мога — като служител на фирма „Лопес“ — да прехвърля от тях на моя сметка в банка „Ригс“ във Вашингтон. Вече знам как става.

— Имам два въпроса — обади се делово фрау Шрьодер. — Как искаш парите в „Литхенщайнише Ландесбанк“ — в специална сметка или просто да ги депозирам?

— Просто ги депозирай — отвърна Кастило. — Фернандо ще ги мине като обикновени разходни фактури.

— На това ли му се казва „пране на пари“ ? — попита сухо Гьорнер.

— Те са за благородна цел — отвърна Кастило.

Гьорнер поклати глава. Фрау Шрьодер посегна към телефона.

Три минути по-късно съобщи:

— Десет милиона долара ще бъдат в сметката на „Лопес“ след двайсет минути.

— Много ти благодаря, а сега да си кажем няколко приказки с Дик Милър. Ще включиш ли на високоговорител, ако обичаш?

— Карл, държа да ти кажа — предупреди го Гьорнер, — че в момента е шест сутринта във Вашингтон.

— Докато не му свалят превръзките от крака, Дик ще спи в офиса — обясни Кастило. — Ще го спипаме.

Фрау Шрьодер отново посегна към един от телефоните на Гьорнер и натисна копчето на високоговорителя.

Майор Х. Ричард Милър се обади на второто позвъняване.

— Милър слуша.

— Добри новини, любима, няма да се наложи да продадем кучетата и да се преместим да живеем при майка ти. Парите са в банката.

— Много бързо.

— Не ми казват Спиди Гонзалес без причина — заяви Кастило. — Джейк да е казал нещо за новата играчка?

— Двамата с Фернандо и продавача я докараха снощи. Джейк разправя, че можел да разтърси „Рейгън“, ако прелети достатъчно ниско. Каза, че птичката била супер и пита къде ще я държиш.

— Ще трябва да помисля по този въпрос. Питай Джейк какво предлага. Прехвърли девет милиона от „Саламандър“ на моята сметка в „Ригс“ и плати.

— Да не вземат да ме отсвирят.

— Няма. Получих гаранция лично от фрау Шрьодер. Кажи: „Dankeschon Frau Schroder“.

— Danke schon Frau Schroder — благодари Милър.

— Как си, Дик? — отвърна тя.

— Като изключим, че кракът ми е опакован по-добре, отколкото на мумия, съм супер. Много поздрави на Ото, когато го видиш.

— Как си, Дик? — попита Гьорнер.

— Ти да не би да подслушваше, Ото? Ако е така, да не би подполковникът да те е накарал да стоиш мирно и да козируваш?

— Как позна? — попита Гьорнер.

— Леле, с тоя трудно ще се живее.

— С него открай време се живее трудно.

— Господи — възкликна неочаквано Милър, — преди да съм забравил, Чарли, помниш ли, че вчера беше тук целия ден?

— Защо? — учуди се Кастило.

— Защото вчера, господин подполковник, полковник Торине проведе с вас проверочен изпит на „С–20“ и вие издържахте успешно. Ще бъде отбелязано в досието ви още тази сутрин.

— Супер — зарадва се Кастило.

— Има ли друго, Чарли?

— Да имаш представа защо посланикът ми е пратил съобщение? До Берлин.

— Не, но мога да ти кажа, че не остана очарован, че претърсваме куфарчетата на хората в покрайнините на Филаделфия. Не може да разбере защо не си споделил това с него.

— Защото, доколкото ми е известно, за момента не разполагаме с факти. Не му ли каза?

— Казах му. Той не остана особено впечатлен. Какво съобщение ти е пратил?

— Не знам. Нямам намерение да ходя в Берлин, за да го прочета.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Париж се оказа пълна загуба на време. Апартаментът на Лоримър е бил преровен и от Второ бюро, и от хората на ООН, преди приятелят ми да влезе. Огледах и аз за всеки случай. Нямаше абсолютно нищо полезно. И тук почти приключих. Остава ми само да се видя с Ерик Кочиан в Будапеща. Това също няма да ми отнеме много време.

Замълча, когато забеляза, че Гьорнер вдига ръка.

— Чакай малко, Дик — помоли Чарли и се обърна към Ото.

— Срещата с Ерик Кочиан в този момент няма да ти помогне е нищо — предупреди го Гьорнер.

— Защо? — учуди се Кастило.

— В болница „Телки“ е със счупен глезен.

— Какво е станало?

— Паднал по стълбите на апартамента.

— Откъде знаеш, че си е счупил глезена?

— Той ми се обади и ми съобщи.

— Обадил ти се и ти е съобщил — повтори Кастило тихо, след това надигна глас, за да се чува ясно, и попита: — Дик, къде е Торине?

— У вас. Заедно с Фернандо.

— Свържи се с него по другия телефон и го засили да докара „Гълфстрийма“ в Будапеща. Веднага.