Уилям Грифин - Ловците

— Признавам, че мислих по този въпрос — отвърна Хауъл.

— Може, разбира се, да е случайност. Само че е много малко вероятно.

— А вие какво мислите, господин посланик?

— Нищо конкретно. Двамата с теб ще разберем — отвърна Макгрори.

— Какво искате да направя, господине?

— Докато е тук, го дръж под око. Искам да знаеш къде ходи, с кого разговаря и така нататък. Подозирам, че има някаква връзка със събитията в имението, и искам да разбера какво точно е направил.

— Има ли причина да мислите, че той има… „някаква връзка“… със събитията в имението?

— Чисто и просто интуиция — отвърна Макгрори. — След като си бил в тази игра достатъчно дълго, като мен, развиваш усет и интуиция.

— Абсолютно прав сте, господин посланик.

— Затова искам да следиш всяка негова стъпка.

Хауъл кимна. „Май току-що се превърнах в лисицата, на която е поверен кокошарникът“.

— Юнг ще бъде тук след пет минути — съобщи Макгрори. — Искам да присъстваш на разговора ми с него.

— Разбира се, господине.

— Господин Юнг току-що пристигна, господин посланик — докладва сеньора Сузана Обрегон от вратата.

— Щом се качи, накарайте го да чака пет минути и тогава го поканете в кабинета ми — отвърна Макгрори, след това добави: — И не му предлагайте кафе.

Погледна колебливо Хауъл.

— Като го накарам да потропва нервно с крак, Робърт, специален агент Юнг ще разбере, че дори да е в екипа на държавния секретар, аз съм представителят на американското правителство тук.

— Разбирам, господине.

Петнайсет минути по-късно, тъй като Юнг все още не се бе появил, Макгрори бе готов да посегне към телефона, за да разбере къде, по дяволите, се е дянал. В този момент сеньора Обрегон влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и попита:

— Господин Юнг току-що влезе. Какво да го правя?

— Помолете го да изчака, ако обичате — отвърна посланик Макгрори и вдигна ръка с разперени пръсти, за да й напомни колко минути трябва да чака Юнг.

След това натисна копчето на хронометъра си и зачака.

— Посланикът ще ви приеме, господин Юнг — заговори секретарката на Макгрори.

Юнг се надигна от канапето, остави „Буенос Айрес Хералд“ на масичката за кафе и пристъпи към вратата на Макгрори.

— Добро утро, господин посланик.

— Добре дошъл отново в Уругвай, Юнг. — Посланикът му махна да влезе, а след това посочи един от столовете срещу бюрото. — Нали познаваш господин Хауъл?

— Да, господине. Радвам се да ви видя, господин Хауъл.

— Искате ли кафе? — предложи посланикът.

— Да, благодаря, господине.

Макгрори натисна копче на интеркома и поръча кафе.

— Дълъг ли беше полетът? — попита Макгрори, докато чакаха.

— Не ми се стори толкова дълъг, колкото пътуването от „Езейза“ до „Хорхе Нюбъри“. Магистралата беше блокирана от piqueretos. Таксито се влачи цели два часа до центъра, минаваше по пет метра, спираше и после пак.

Това никак не интересуваше Макгрори.

— Нали знаеш как е с огражденията — продължи той. — Слагат ги и по магистрали, и по мостове, затварят ги, за да намират някаква работа на полицията.

— Точно така, господине.

Сеньора Обрегон внесе кафето. Макгрори я изчака да излезе от кабинета и едва тогава продължи:

— Доколкото разбрах, Юнг, докато си бил тук предишния път, не си вършил същата работа като останалите, та двамата с господин Хауъл се питахме с какво се занимаваше.

Юнг не отговори.

— С какво точно се занимаваше? — попита директно Макгрори.

— Освен че търсех информация от най-различно естество за Държавния департамент и предпочитах да докладвам направо там, вместо да ползвам каналите на посолството, разследвах прането на пари също като останалите агенти на ФБР тук.

— Защо според теб е било необходимо? Защо не съм бил уведомен?

— Нямам никаква представа, господине. Аз съм само една пионка. Върша онова, което ми бъде наредено.

— И кой ти нареди?

— Госпожа Куиглет — отвърна направо Юнг.

— Говориш за заместник държавния секретар по въпросите на Латинска Америка, така ли? За същата Куиглет ли става дума?

Юнг кимна.

— Много мила дама.

— Значи госпожа Куиглет ти нареди да не ми съобщаваш за специалната си задача, така ли?

— Каква специална задача, господине?

— Да ме държиш в неведение за истинската си задача.

— Да, господине. Само че не ми бе наредено да крия от вас. Беше ми казано да не разкривам пред никого с какво точно се занимавам.

— Нали разбираш, че това е крайно необичайно?