Уилям Грифин - Ловците

— Благодаря ти — отвърна простичко Силвио.

— Господин посланик, искам да използвам обезопасената линия, за да съобщя на Кастило какво се е случило в Монтевидео и тук.

— Правилно, трябва да му се каже, при това веднага. Мога и аз да го направя, Алекс. Не е нужно ти да се обаждаш.

— Позволете на мен, господине — настоя Дарби. — Аз не се чувствам виновен, когато действам зад гърба на Макгрори.

— Ясно! — примири се посланик Силвио. След това се замисли. — Повече от очевидно е, Алекс, съдя по всичко, което се случва, че близкото ми сътрудничество с теб ме разваля. Току-що осъзнах, че за мен е истинско удоволствие да те оставя ти да се обадиш. Много ти благодаря.

Той премести телефона по-близо до Дарби.

Централа на „Госингер“

Фулда, Хесе, Германия

11:05, 6 Август 2005

Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, посегна към слушалката на личния си телефон, без да откъсва поглед от уводната статия. Беше антиамериканска и успешно сразяваше президента на САЩ както в личен план, така и като политик.

След като прочете първите две изречения, разбра, че не може да пусне статията в нито едно от изданията на „Тагес Цайтунг“. Авторът щеше да реши — и със сигурност да се оплаче пред колегите си — че тъпият главен редактор на „Тагес Цайтунг“ е изхвърлил на боклука една чудесно написана статия за перковците от другата страна на океана.

Когато стигна до четвъртия параграф, Гьорнер разбра — с огромно облекчение — че щеше да свали статията така или иначе, тъй като тя не бе съобразена с нито един от ръководните принципи на вестникарската верига, а не защото обиждаше грубо „Ами“, единствения акционер на „Госингер“.

— Гьорнер — изръмжа в слушалката той.

— Имаш ли някакви връзки с щурмовака, който охранява паркинга? — попита познат глас на английски. — Отказва да ме пусне.

— Говорим за вълка, той в кошарата — подметна Гьорнер.

— Това да ли трябва да означава или не?

— Дай да го чуя, Карлхен — нареди Гьорнер, надигна се бързо от бюрото и се приближи до прозореца с изглед към паркинга.

Карлос Гилермо Кастило, роден под името Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, бе застанал отстрани на бариерата, преграждаща пътя към паркинга, за да подаде мобилен телефон на охраната.

Човекът предпазливо лепна телефона на ухото си, а Кастило вдигна поглед към прозореца, забеляза Гьорнер и му изпрати въздушна целувка. Охраната проследи жеста с огромен интерес.

— В бъдеще — нареди Гьорнер по телефона — можеш да пускаш хер фон унд зу Госингер на паркинга по всяко време, дори на автомобила му да няма идентификационен стикер.

— Jawohl, Herr Gorner — отвърна охранителят.

Върна мобилния и бързо натисна копчето, което вдигаше бариерата.

Кастило се поклони към прозореца, качи се в „Мерцедес S220“, за който Гьорнер предположи, че е взел под наем от летището.

Гьорнер изпитваше смесени чувства по отношение на срещата с Кастило. От една страна, той безкрайно много обичаше момчето — още откакто Кастило се роди — син на сестрата на най-добрия му приятел. Отдавна бе разбрал, че почти няма разлика между бащинските чувства, които изпитва към Карлхен — малкия Карл — и към собствените си деца.

Ако Ерика фон унд зу Госингер се бе омъжила за него или още по времето, когато се разбра, че седемнайсетгодишното момиче е бременно от американски пилот на хеликоптер, с когото се бе виждала едни нищо и никакви четири дни, или по-късно, за да бъдат заедно до смъртта й, настъпила след дванайсет години, той с радост щеше да даде името си на детето й.

Само че Ерика така и не се съгласи да се омъжи за него, въпреки че нямаше нищо против да го допусне да играе ролята на чичо Ото, докато момчето растеше.

През последните три или четири дни Гьорнер бе много загрижен за безопасността на Кастило — по-точно казано, за живота му. Карлхен бе позвънил от Щатите и му бе подхвърлил да следи „Ройтерс“ и агенция АП за новините от Уругвай.

Гьорнер изпълни заръката и единственото интересно, на което попадна — нямаше абсолютно нищо друго — за Уругвай, бе в „Ройтерс“ за ливански собственик на имение Жан-Пол Бертран и още шестима неидентифицирани мъже, застреляни в имението на Бертран.

Гьорнер не се усъмни нито за миг, че въпросният Бертран е всъщност Жан-Пол Лоримър, когото Карлхен издирваше. Подозренията му се потвърдиха вчера, когато агенция „Франс Прес“ разпространи новината, че доктор Жан-Пол Лоримър, шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите към ООН, е бил убит по време на отпуската си, която прекарвал в Уругвай.