Уилям Грифин - Ловците

— Имате ли адреса на господин Касиди?

— Не. Винаги той се свързваше с мен.

— Познавахте ли го?

— Никога не го бях виждал, преди да ме заговори на бара ма клуб „Петролиъм“. Клубът е в Далас. Не говоря за клуба в Мидланд.

— Той откъде ви познаваше?

Кениън сви безпомощно рамене.

— Нямам представа. Знаеше много и за мен, и за бизнеси ми. Каза ми: „Чух, че се интересувате от петдесет хиляди барела при цена трийсет и две цяло и пет“. Естествено, че се интересувах. Та тази цена бе с десет долара по-ниска от пазарната.

— Казвате, че е знаел всичко за бизнеса ви? — попита Юнг.

Дохърти го погледна вбесен, вдигна ръка, за да накара Кениън да изчака.

— Представете се. Име, длъжност, а след това задайте въпроса отново — нареди Дохърти.

— Специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, прехвърлен към Звено за организационен анализ — представи се послушно Юнг. — Господин Кениън, твърдите, че въпросният мъж, Лайънъл Касиди, който е осъществил връзка с вас, е знаел всичко за вас и бизнеса ви.

— Така е.

— Ще ви покажа една снимка, господин Кениън, и ще ви помоля да ми кажете кой е човекът на нея — обясни Юнг.

Кениън погледна снимката.

— Да, това е Касиди. Това е мръсникът, който ме въвлече в тази каша.

— Говори инспектор Дохърти. Специален агент Юнг показа на господин Кениън цветна снимка на бял мъж, приблизително четирийсет и пет годишен, приблизително метър петдесет и пет, предполагаемо тегло седемдесет и пет килограма. Господин Кениън разпозна Лайънъл Касиди. Мъжът от снимката е добре познат и на мен, и на специален агент Юнг, и на подполковник Кастило под друго име, което знаем, че е истинското му име. То няма да бъде споменавано по време на интервюто.

— Ама казвам ви, че той ми каза, че името му е Касиди, Лайънъл Касиди — заяви жално Кениън. — Защо ми е да лъжа?

— Никой не намеква, че лъжете, господин Кениън — обади се Дохърти. — Какво направихте, когато господин Касиди ви предложи петдесет хиляди барела петрол при цена трийсет и два долара и петдесет цента на барел?

— Отначало тази работа ми се стори подозрителна, но…

— Да се върнем към дарението ви за джамията „Ари-Тег“ — настоя Дохърти половин час по-късно. — Защо го направихте?

— Изобщо не исках — призна Кениън. — Нямах представа — казах го одеве, повтарям го и сега — нямах представа, че става въпрос за терористи.

— Разкажете ми какво се случи — помоли Дохърти.

— Бях на Козумел — започна Кениън. — Заведох семейството си да се порадват на слънцето и морето. Касиди беше там.

— Кастило — прекъсна го Чарли. — Къде на Козумел бяхте, господин Кениън?

— В кой хотел ли?

Кастило кимна.

— В „Гранд Козумел Бийч енд Голф Ризорт“ — отвърна той.

— Продължете — кимна Кастило.

— Видях Касиди на плажа, а после и на бара. Знам, че ме видя, но с нищо не показа, че ме познава, затова не му се обадих. Беше ми все едно.

— Забелязахте ли дали Касиди е сам?

— Беше с някакъв мъж, приблизително на неговата възраст. Говореше странно.

— Да не би да е говорел с руски акцент? — попита Кастило.

— Може и така да е, Чарли.

— Разпитът ще бъде прекъснат за кратко — обяви Кастило, — за да може Кастило да прегледа документите си.

Дохърти го погледна със смес от любопитство и раздразнение.

Кастило се пресегна към мрежата на облегалката зад пилота и извади лаптопа си. Включи го, бързо потърси нещо, след това го пренесе при Кениън и го постави пред него.

— Господин Кениън, ще ви покажа компютърна снимка ма бял мъж и ще ви попитам дали това е мъжът, с когото е бил Касиди в Козумел — обясни Кастило.

Кениън поклати глава.

— Не. Този никога не съм го виждал.

Кастило показа снимката на Дохърти.

— Подполковник Кастило ми показа същата снимка. Тя е на бял мъж, когото познавам от други снимки — уточни Дохърти. — Господин Кениън не го познава. Позволете да продължа, подполковник.

— Разбира се — отвърна Кастило.

— Задръжте за момент — обади се Дешамп и се представи:

— Едгар Дешамп, ЦРУ. Прекъсвам разпита, за да покажа още една снимка на господин Кениън.

Дешамп започна да рови в куфарчето си и извади купчина снимки, прехвърли ги бързо, избра две и ги постави пред Кениън.

— Познавате ли го? — попита той.

— Ето го — отвърна Кениън.

— Ами този?

— Същият е.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. Касиди разговаряше с него на бара малко преди най-неочаквано да ме познае, да се приближи и да ми съобщи, че има нужда от услуга.