Уилям Грифин - Ловците

Той вдигна ръка и засече деветдесет секунди на авиаторския хронометър.

— Времето лети.

Деветдесетте секунди минаха в пълно мълчание. На всички им се стори, че е минало много повече време.

— Времето ви изтече.

Кастило се приближи до люка и го отвори.

Никой не мръдна от мястото си.

— Сега е моментът да си тръгнете — заяви той.

Никой не помръдна.

— Нали ме чухте, инспектор Дохърти? — попита Чарли.

— Чух ви много добре, подполковник — отвърна инспекторът.

— Добре, тогава да вървим — нареди Кастило.

Международно летище „Мидланд“

Мидланд, Тексас

17:05, 12 Август 2005

— Идват — предупреди специален агент Дейвид У. Юнг — младши и посочи през прозореца черен „Мерцедес Бенц S500“, който приближаваше към „Гълфстрийма“.

— Ти си, Джейк — нареди Кастило, докато приближаваше към копчето, с което се отваряше и затваряше вратата.

— Наземен контрол Мидланд — обади се Торине. — Тук „Гълфстрийм три-седем-девет“. Очаквам инструкции за незабавно излитане.

Кастило бе застанал на пътеката между пилотската кабина и пътническия салон и наблюдаваше приближаващия мерцедес.

Автомобилът спря. Предната врата се отвори и Филип Дж. Кениън III — едър набит мъж с бяла спортна блуза, ленено сако, панталони в цвят каки и бежови ботуши — слезе. Фернандо Лопес отвори шофьорската врата и също слезе.

Кениън се потеше под жаркото тексаско слънце, но оглеждаше с възхищение „Гълфстрийма“. Усмихна се и тръгна към стълбата, а от задната седалка на мерцедеса слязоха още двама мъже.

Кениън, изглежда, не забеляза, че черен „GMC Юкон XL“ приближава към мерцедеса, спира и успешно скрива стълбите, така че никой да не успее да види какво става.

Когато Кениън се приближи до вратата, един от мъжете в мерцедеса извади черен полуавтоматичен пистолет изпод сакото си, подпря лакти на предния капак на мерцедеса и стреля.

Не се чу гърмеж, разнесе се едва доловимо изпукване като от въздушна пушка. Кениън притисна бедрото си с ръка, сякаш го бе ужилила пчела. След това падна на стълбата и се сгърчи.

Стрелецът подхвърли оръжието на другия от задната седалка и бързо се качи зад волана.

Другият посегна и изтегли онова, което се бе забило в бедрото на Кениън. Фернандо Лопес се наведе над Кениън и с известно усилие — тъй като едрият мъж продължаваше да се гърчи — го прехвърли през рамо и прекрачи в самолета.

Двигателите на „Гълфстрийм III“ се включиха.

Кастило се протегна към Лопес и го изтегли вътре. Мъжът зад него го изблъска напред.

Щом всички влязоха в „Гълфстрийма“, мерцедесът и юконът потеглиха.

Стълбата започна да се вдига и самолетът бавно потегли.

— Остави го по корем на канапето — нареди Кастило, след това му хрумна друго. — След като му свалиш дрехите. Когато са в адамово облекло, заобиколени от шестима грозни въоръжени мъже, заподозрените лесно приказват.

— Леле, колко си лош, шефче — ахна Едгар Дешамп.

— Лайна и помия — възкликна Юнг, разсмя се и добави: — Чарли, казах го буквално. Той се насра.

— На това му се казва неочаквано развитие на нещата, шефче — подхвърли Едгар Дешамп.

— Натикай го в задната тоалетна.

Когато Филип Дж. Кениън III се върна в съзнание, откри, че се намира в кабинка с пластмасови стени, в която миришеше на изпражнения. Азиатец с навити ръкави и полуавтоматичен пистолет в кобура под мишницата, стиснал друг в ръка, го наблюдаваше.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кениън. — Какво…

Юнг постави показалеца на ранената си ръка пред устата.

— Шшш!

— Какво…

Юнг вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Кениън.

— Следващия път, когато си отвориш устата, ще ти се случи същото — обясни небрежно той. — Сега се съблечи и се поизмий. Пъхни мръсните дрехи тук, а останалите ми подай.

След това протегна към Кениън пластмасов плик с цип.

Голият Филип Дж. Кениън III, с белезници на ръцете и малка хавлиена кърпа на слабините, се приближи по пътеката.

— Остави кърпата на седалката, Дебелак — нареди Кастило. — Седни върху нея. Няма да ми е приятно, ако вземеш да оплескаш хубавата ми кожена тапицерия.

— Господи, той вони! — възкликна Дешамп.

Кениън послушно изпълни заповедта.

— Да не би да се чувстваш нещо малко объркан, Дебелак? — попита Кастило.

— Мили боже! — въздъхна Кениън.

— Пораздрусахме те — обясни Кастило. — Пуснахме ти петдесет хиляди волта ток и сто трийсет и кусур милиампера електричество. Сигурно си забелязал, че след това няма мърдане.