Уилям Грифин - Ловците

— Копеле гадно. Когато те намеря, горчиво ще съжаляваш.

— Не се налага да ме търсиш. След двайсет и четири часа ще бъда в Аржентина и искам да говоря с теб. Също и едни мои приятели.

— Ха!

— Алекс, обаждам се, за да се уверя, че все още ще бъдеш жив, когато пристигна.

— Това пък какво трябва да означава?

— Много е възможно разни хора — твои сънародници — да се зарадват, ако те видят с индийска точка между веждите, много подобна на онези, които ти обичаш да оставяш в средата на челото.

Последва кратко мълчание.

— Мои сънародници ли каза? Това пък какво трябва да значи?

— Един от хората, които присъстваха, когато Алфредо се простреля, докато си чистеше пистолета, се оказа от кубинското разузнаване. Следователно, напълно логично е и руското разузнаване да е намесено.

Последва ново мълчание, преди Певснер да заговори възмутено:

— Кубинско разузнаване, значи. Това пък откъде го чу? Защо да ти вярвам?

— Повярвай, приятелю Алекс, защото ти го казвам аз. Освен това повярвай, че хората, които се опитаха да разпитат Ерик Кочиан в Будапеща, са от бившето Щази. Повярвай, защото аз ти го казвам.

Тъй като Певснер не отговори, Кастило продължи:

— Защо не попиташ приятелчетата си? Кубинецът е майор Алехандро Винченцо. Навремето е бил бодигард на Кастро. Все още нямам имената на хората от Щази, но работя по въпроса.

Певснер дълго мълча преди да попита:

— Как се казваше онзи?

Кастило повтори името по букви.

— Откъде разбра, Чарли? — попита Певснер.

— Извинявай, не мога да ти кажа.

— Нямаш ли ми доверие?

— Че защо да ти имам? Преди минута заяви, че вече не сме приятели. — Сега бе ред на Кастило да мълчи. — Алфредо знае. Тъй като ти няма достатъчно доверие дори за да ти се обади и да каже „Здрасти, Алекс! Как си?“, ще те оставя сам да откриеш откъде сме разбрали.

— Алфредо няма причина да не ми вярва, ти също — сопна се Певснер.

— В интерес на истината, аз ти вярвам. Донякъде. Очевидно Алфредо не е толкова сигурен. В противен случай, досега да ти е звъннал.

— Искам да говоря с Алфредо, Чарли.

— Чарли ли каза? Не бях ли подполковник Бивш приятел?

— Искам да говоря с Алфредо, Чарли — повтори Певснер.

— В такъв случай, когато дойда, може и да уредим нещо.

— Искам да говоря с него веднага.

— Поздрави семейството си, Алекс. И се пази. Приятелите ти не са толкова много, колкото си мислиш.

Международно летище „Мидланд“

Мидланд, Тексас

14:55, 12 Август 2005

— Аз ще се оправя, Дик — каза Кастило.

Милър вдигна и двете си ръце, за да покаже, че му оставя управлението на самолета.

Бяха им дали разрешение за кацане на писта 34R.

Имаха ясна видимост.

„ Никак не му стана приятно, че ми прехвърли контрола, помисли си Кастило. Поне подсъзнателно. Знае, че не е безопасно да го оставя той да приземи самолета само с един здрав крак. Дик наистина обича да лети. Не съм като него. Никога не съм бил. Върша го, защото трябва, старая се, защото е приятно, когато изпълнението ти е на ниво.

Би трябвало да успея да приземя това чудовище без проблеми. Заходът е бавен и нисък, 34R е дълга три хиляди и осемстотин метра, петнайсет широка.

Фернандо се оказа прав. Не трябва да летя сам само е няколко летателни часа на тази машина “.

Гласът на наземен контрол привлече цялото му внимание.

— „Гълфстрийм три-седем-девет“ — обади се операторът — „Еър Форс F–15D“ рулира за излитане на 34R.

Преди Кастило да успее да изрече и дума, Милър се обади:

— Благодаря. Виждаме го.

Сив „Еър Форс“ увеличаваше скоростта по пистата. Вдигна се почти веднага, носът му бе насочен нагоре и за момент изглеждаше така, сякаш е точно под тях. Фюзелажът — широк колкото да побере пилотската кабина — бе вдигнат. На задната част на крилата се виждаха вертикалните стабилизатори.

Пилотът продължи да се изкачва с впечатляваща скорост.

— Видя ли копелето! — възкликна с възхищение Милър.

— Какво означава това „D“? — попита Кастило.

— Тренировъчен — отвърна Милър. — С две седалки.

— Какво прави в Мидланд? — зачуди се Кастило. — Този път предлагам да кацнем.

Десет секунди по-късно, Милър докладва:

— Колесникът свален и застопорен.

Докато Кастило рулираше по пистата към стоянките, Милър посочи през прозореца.

— Струва ми се, че знам какво е правил въпросният „F–15D“ тук — заяви той.

Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили, облечен в жълта блуза с яка и панталони в цвят каки, крачеше по пистата към тях.