Уилям Грифин - Ловците

— Предполагам, сам се досещате, че цялата тази работа никак не ми допада — отвърна Дохърти.

— Възможностите са две, господин Дохърти — сопна се Кастило. — Можете да се върнете в сградата на Дж. Едгар Хувър и да съобщите, че не желаете да сътрудничите. Нямате право да споменавате пред никого защо не желаете и какво точно не ви е харесало, какво съм ви казал, да идентифицирате мен или някого от присъстващите или лицата, с които се срещнете тук, нито пък да споменавате, че съществува президентски указ.

— Сигурно знаете, че се носят слухове за президентския указ.

— Във Вашингтон се носят какви ли не слухове — отвърна спокойно Кастило.

— А каква е втората възможност?

— Да сътрудничите с всички умения, които директор Шмит изтъкна пред президента, че притежавате. Присъствах на разговора им. Искам да сте наясно, че щом научите подробностите, няма връщане назад. Ще ви осигуря кабинет, в който да седите по цял ден, да четете „Уошингтън Поуст“, да пиете кафе, а след това ще бъдете придружен до вас от охрана, която ще се погрижи да не се обаждате на когото не трябва и всичко останало. Това ще продължи, докато приключим, а кога ще приключим, не е ясно.

Дохърти му се усмихна студено.

— Нали разбирате, подполковник, че съм бил агент на ФБР по времето, когато сте били кадет в „Уест Пойнт“ и отношението ви никак не ми харесва.

— Господин Дешамп е работил под прикритие за ЦРУ по времето, когато вие сте бил кадет в академията на ФБР. Той се съобразява със същите правила. Не е важно на колко съм години, господин Дохърти, а на кого президентът е възложил изпълнението на указа. Възложил го е на мен и ако не можете да преглътнете този факт, чувствайте се свободен да си тръгнете още сега.

Погледите им се срещнаха.

— Решавайте, инспекторе — подкани го Кастило. — Тръгвате или оставате?

След малко Дохърти отговори.

— Оставам с резерви.

— Какви резерви?

— Няма да върша нищо, което е в разрез със закона.

— Това означава, че си тръгвате — заяви Кастило. — Ще направя каквото е необходимо, за да изпълня дадената ми заповед, и не мога да обещая, че няма да нарушавам законите.

Дохърти въздъхна шумно.

— Да ви кажа ли какво си мисля, подполковник?

— Щом настоявате — отвърна Чарли.

— Ако откажа, ще изпратят друг на мое място, ако и той откаже, ще изпратят трети, докато накрая дойде човек, който е готов да ви играе по свирката.

— Напълно разумен сценарий — съгласи се Кастило.

— Когато постъпих на работа в Бюрото, си мислех, че рано или късно ще се наложи да заложа живота си на карта.

По онова време бях млад наивник и си представях банкови обирджии с пищови или руски шпиони, които действат с отрова или ножове. Никога не ми е хрумвало, че мога да заложа живота или кариерата си за нещо подобно. Той въздъхна отново.

— След като президентът е преценил, че е толкова важно кой съм аз, че да оспорвам решенията му? А кой е по-подходящ от мен да опази Бюрото да не хвърлят кал по него?

Погледна Кастило.

— Добре, оставам. Без резерви. Ще играя по вашите правила.

— И никакви тайни резерви — настоя Кастило.

— Както вече казах, подполковник, оставам. Това означава, че съм с вас.

Никой от присъстващите не се усмихна.

— Добре, Агнес, къде да се настаним? — попита Кастило.

— Мислех си за конферентната зала — отвърна тя. — Голяма е колкото баскетболно игрище, има телефони и всичко необходимо. И, разбира се, кафе машина.

— Заведи, ако обичаш, господин Дешамп и инспектор Дохърти да огледат. Трябва да си кажа няколко думи с майор Милър, а след това и ние ще дойдем да огледаме.

— Кажи? — обърна се Кастило към Дик в мига, в който вратата се затвори след госпожа Форбисън и останалите.

— Инспектор Дохърти не те харесва особено — призна Милър.

— Пет пари не давам дали ме харесва или не. Въпросът е дали ще пипне телефона в мига, в който му попадне случай. „Момчета, направо няма да повярвате какво е намислил оня лудият Кастило“.

— Аз лично не бих му гласувал доверието, което ти гласува на Юнг.

— В тази връзка искам да ти кажа, че Юнг вече обърна нова страница.

— Преди или след като онези мръсници са се опитали да го убият?

— Бритън ми зададе почти същия въпрос — разсмя се Кастило.

— Нали знаеш, че хората са казали, че великите умове мислят еднакво — отвърна Милър. — Кажи.

— Аз лично разбрах след това — призна Кастило. — Имам чувството, че е отпреди това.

— Сигурно се дължи на това, че си харизматичен лидер.