Уилям Грифин - Ловците

— В Бетлихъм има три „Юкона“ на Тайните служби — призна Бритън. — Нали няма да е проблем, ако взема един от вашите?

— Не, разбира се. Щом ми дадеш образец от подписа, ще позвъня.

— Благодаря — отвърна Бритън.

— Чарли — намеси се Торине. — Имаш ли нещо против, след като оправя документите на „Гълфстрийма“ и дам образец от подпис, да се прибера за няколко дни?

— Не. През следващите седемдесет и два часа няма да мръдна оттук. Но никога не се знае.

— Знам — въздъхна Торине. — Ако имаш нужда от мен, ще накарам някого да ме върне.

— Добре — съгласи се Кастило. — Благодаря и на двамата.

— Сега какво, Агнес? — попита Кастило, след като Торине и Бритън си тръгнаха.

— Седни, Чарли, да пием по едно кафе, докато ти разкажа какво друго става.

— Дик, ти искаш ли кафе? — попита Кастило.

— Не мога да изпия нито една глътка повече.

— Защо тогава не се свържеш с Буенос Айрес да видиш дали няма нещо ново?

— Там е седем и половина — отвърна Милър. — Има ли будни по това време?

— Добре, седни, пий едно кафе и след половин час ще звъннем.

Милър сви рамене.

— Става.

Агнес натисна някакво копче на един от телефоните върху бюрото на Кастило и поръча кафе.

След това обясни:

— Господин, на име Дешамп, те чака, шефе. Иска да се видите при първа възможност.

— Супер! — зарадва се Чарли. — Покани го да влезе и поръчай кафе и за него.

Агнес веднага се зае с поставената й задача.

Едгар Дешамп се показа на вратата тъкмо когато много привлекателна афроамериканка в началото на трийсетте внасяше кафетата.

Кастило поздрави.

— Добро утро, Едгар. Много се радвам да те видя.

Дешамп кимна, но не каза нищо.

— Джулиет — обърна се Агнес към привлекателната жена. — Това е шефът, подполковник Кастило. Подполковник, госпожица Ноулс отговаря за секретните документи. Има магистърска степен по политология от „Джорджтаун“. Има няколко разрешителни за достъп до секретна информация, но ти трябва да помислиш за още едно…

— Нека да се заемем с това по-късно — прекъсна я Кастило. — Много ми е приятно да се запознаем, госпожице Ноулс…

— Наричайте ме Джулиет — предложи тя.

— Ще поговоря с вас по-късно, но сега имам разговор с господин Дешамп.

— Разбира се, господине. Много ми беше приятно да се запознаем.

Щом вратата се затвори, Кастило попита:

— След като се занимава със секретните документи и има магистърска степен от „Джорджтаун“, защо сервира кафета?

— Шефе, това не влиза в служебните й задължения — отвърна Агнес, — има си собствен кабинет, собствен административен асистент, но всеки път, когато Киселия поиска кафе, Джулиет намира време да му го донесе.

— Ако беше друг, а не Киселия — отвърна Кастило, — бих казал, че тя го харесва. Само че в нашия случай става въпрос за най-обикновено любопитство.

Милър му показа среден пръст.

— Едгар, запознай се с госпожа Агнес Форбисън, която е истинският шеф тук, а Киселия е всъщност майор Дик Милър.

Дешамп кимна и на двамата, но не каза нищо.

— Трябва да те видя насаме, подполковник — заяви той.

„Нещо ми се струва вкиснат“, каза си Кастило.

— Тук има списък с хора, Едгар — Агнес и Дик са включени — ти току-що влезе в него — които знаят всичко, което знаят и останалите. Какво има?

— Вчера бях в Ленгли, подполковник. Един от дебелогъзите бюрократи там ми каза, че посланик Монтвейл искал да свърша някаква работа за него и да се явя лично. Затова отидох да се срещна с посланика. Той беше прекалено зает, за да се разправя с незначителен тип като мен, но лакеят му, Труман Елсуърт, с когото сме се срещали едно време, ме изпрати при теб за неопределен период и заяви, че ти си щял да ми обясниш каквото трябва.

— Ще ти обясня. Добре дошъл, Ед.

— Не си хаби приказките с приветствия. Остави ме да довърша.

Кастило изви едната си вежда.

— Добре, слушам те.

— Исках ти пръв да научиш, подполковник, че след малко отивам в Ленгли, за да подпиша заявлението си за пенсиониране, което в момента печатат. Съобщиха ми, че са необходими около три седмици, за да оправят всичко около пенсионирането. Натрупал ми се е доста платен отпуск, така че смятам да го използвам до уреждането на пенсионирането ми.

Кастило не отговори веднага.

— Струва ми се, че има нещо, което те е подразнило.

Дешамп се усмихна едва-едва.

— Казах ти в Париж, шефе, че ще ти кажа, ако се интересувам от нова работа във Вашингтон. Не съм се съгласявал. Не искам да работя тук и няма да работя.