Уилям Грифин - Ловците

— Ако ви осигуря тази информация, ще наруша няколко американски закона, което съм сигурен, че ви е добре известно, и дори Националната агенция да ви я даде, тя не може да бъде използвана в съда.

— Полковник, посланик Монтвейл не ви ли каза, че вие — не Националната агенция — трябва да ми осигури всичко, което поискам?

Килгор не отговори веднага.

— Позволете да задам само един въпрос, господин Кастило — помоли той. — Ако куриер донесе плик с вашето име на него, пликът ще стигне ли до вас? Независимо колко е часът? Могат ли хората ви да ви откриват двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?

— Да.

— И никой друг няма да отвори плика, така ли?

— Никой, който няма необходимото ниво на достъп до секретна информация по случая — отвърна Кастило.

— Това е в случай, че двамата с вас се разберем, че няма да искате от Националната агенция да ви снабдява с подобни прихванати разговори и съобщения, ако те са в разрез с американските закони, че дори Националната агенция да не ви осигури исканите сведения, вие при никакви обстоятелства няма да…

— Разбрах ви, полковник.

— Говорим хипотетично, разбира се, ако Националната агенция успее да прихване превод за или от някоя банка в Мексико, тя ще ви осигури само това. Сумата, кодовете и номерата на двете сметки. Няма да може да идентифицира собственика на сметката по име.

„Ти ми дай номерата, полковник Килгор, а моят човек Юнг ще ми намери имената“.

— Разбрах — съгласи се Кастило. — Говорим хипотетично, разбира се, как става тази работа?

— Честно казано, не знам — отвърна Килгор, — но съм чувал, че всичко се записва в реално време, след това се прекарва през филтър, който идентифицира онова, което интересува дадения човек. Колкото повече информация заложим във Филтъра… банкови кодове, период, в който търсим конкретен превод…

Кастило извади лаптопа си, включи го и отвори файла с данните, които му бе дал агент Хари Ларсън от Тайните служби в Пенсилвания. Обърна компютъра, за да може Килгор да види написаното.

Килгор прегледа всичко, кимна и каза:

— Аз, разбира се, ще ви извиня, когато се наложи да отидете до тоалетната, господин Кастило. Човещина е. Случва се човек да не може да стиска. Докато ви няма, дали не мога да използвам телефона, сигурно имате с обезопасена връзка? Трябва да позвъня на секретарката си, за да й съобщя, че малко ще се забавя с връщането.

Кастило се изправи.

— Червеният е свързан с централата на Белия дом — каза той и влезе в тоалетната.

Килгор се бе настанил зад бюрото на Кастило, когато три минути по-късно — Чарли гледаше часовника си — излезе от тоалетната.

— Много интересна слушалка — отбеляза Килгор. — Говоря за малката, черната. Прилича на една от играчките на „АФК“.

— Тяхна е — потвърди Кастило.

— Знаете ли достатъчно за „АФК“? — попита Килгор.

— Дори познавам господин Кейси.

— Интересен човек. Освен всичко друго, съм и връзката между Националната агенция по сигурността и изследователския му център в Лае Вегас.

— Бил съм там.

Това обяснява защо някои хора във Форт „Мийд“ докладваха, че оттук излизат неразбираеми звуци, които никой не успява да декодира.

— Че кой би могъл да се интересува от разговорите тук?

— Аз лично нямам представа, но Агенцията е една от възможностите — отвърна Килгор.

— Много вероятно — съгласи се Кастило.

— Веднъж попитах господин Кейси за слух, че бил дал на „Делта Форс“ — единствено на „Делта Форс“ — кодиращ логаритъм, който бил непробиваем. Навремето е бил „Зелена барета“. Знаехте ли?

— Да, знам — кимна Кастило. — Той какво ви каза?

— Каза, че докато бил „Зелена барета“, на няколко пъти едва не го гръмнали, защото някой с голяма уста подслушал неща, които не били негова работа, затова се постарал подобно нещо повече да не се случи. Каза, че Специалните части били като морските пехотинци. Станеш ли „Зелена барета“, си оставаш „Зелена барета“.

— Сигурно е така — изви вежди Кастило.

— Случайно да сте бил и „Зелена барета“, господин Кастило?

— Тогава времената бяха по-щастливи, полковник — отвърна Кастило.

Килгор стана.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, господин Кастило. Едва ли ще се видим отново. Но човек никога не знае. Може да се сблъскаме на някоя официална среща или пък напълно случайно.

— Благодаря ви за помощта, господине — кимна Кастило.

— Оставих в компютъра ви номер, в случай че имате нужда от нещо друго — бяха последните думи на Килгор.