Уилям Грифин - Ловците

— Да, ще се изненадам, при това много.

— Алфредо Мунц е свестен човек. Той ми е почти толкова близък приятел, колкото и Хауърд. Имам му доверие, колкото на Хауърд. Той работеше добре за мен. Много се старая да се грижа за приятелите си. Също като теб, Чарли. — Той замълча за миг, после продължи: — Ако нещо се случи с приятеля ми Мунц или семейството му, аз също ще го приема лично.

„Трябва да съм пълен идиот, ако не повярвам на думите му“.

— Няма да е зле да кажеш на Хауърд да съобщи на някои от приятелите си, които пък да предадат на своите приятели, какво е мнението ти, Алекс.

— Вече го направих — отвърна простичко Певснер.

— Аз заминавам за Щатите — рече Кастило. — Ако чуеш нещо, ми съобщи. Хауърд винаги успява да ме намери, независимо къде съм.

— Приятелят ти Кочиан с теб ли заминава?

— Ще се чуем, Алекс. Винаги ми е безкрайно приятно да си побъбря с теб.

Тъй като телефонната връзка бе осъществена по изключително сложен начин, Чарли не можеше просто да затвори. Покри слушалката с длан, с надеждата Певснер да е затворил преди да чуе гласа на телефонистката от Белия дом или на посолството.

Извади късмет. Чу как Певснер изруга, а след това тресна слушалката секунди преди телефонистката от Белия дом да попита:

— Приключихте ли, подполковник?

— Търся госпожа Алисия Кастило. Обаждам се от Белия дом.

— Аз съм Алисия Кастило.

— Изчакайте момент, ако обичате…

— Подполковник Кастило, връзката не е обезопасена. Лицето, което търсите, чака.

— Благодаря ви — отговори Чарли. — Abuela!

— Впечатлена съм, Карлос. Дали не трябва да ти казвам „подполковник“! Отдавна не са ме търсили от Белия дом.

— Няма защо да се впечатляваш.

— Добре ли си? Фернандо с теб ли е?

— И двамата сме добре. Той подготвя самолета. Тръгваме от Буенос Айрес за вкъщи.

— Това вкъщи Сан Антонио ли ще рече?

— Да, госпожо.

— Колко ще останеш?

— Колкото да оставя Фернандо. След това ще мина през ранчото и заминавам за Вашингтон.

— Нищо ли няма да ми кажеш за… ранчото?

— Същите хора, които убиха господин Мастърсън, заплашват семейството на един от хората, които работят за мен.

Той е аржентинец. Ще го доведем с нас, докато оправим работата. Затова не искам да се мяркаш около „Дабъл Бар Си“.

— Те ще бъдат ли изложени на опасност в ранчото?

— Там ще ги охраняват Тайните служби, докато им намеря друго място. Съжалявам, че се налага да използвам ранчото, но просто нямам друга възможност.

— Можеш да правиш, каквото пожелаеш в „Дабъл Бар Си“, Карлос. То е твое.

— Знаеш, че е мое, за да спестим данъци. Ранчото е твое, Abuela.

— Няма значение на кого е било навремето. Важното е, че сега е твое. Дядо ти остави хасиенда „Сан Хорхе“ на Фернандо, а „Дабъл Бар Си“ на теб. Беше преценил, че и двамата трябва да имате по един имот за семействата си.

— Знам, госпожо.

— Колко човека ще заведеш там?

— Съпругата на приятеля ми и двете им дъщери. Млади жени.

— Кога ще бъдеш там?

— Тръгваме след два или три часа. Полетът е около тринайсет часа.

— Сега тук е девет и десет. Ако тръгнете след три часа, ще пристигнете към един след полунощ, нали?

— Дори не си помисляй да предприемеш каквото и да е — предупреди я Кастило. — Фернандо ще вземе такси от летището. Моля те, само не казвай на Мария, че се прибира.

— Нямах никакво намерение да казвам на Мария каквото и да било. Но да знаеш, че плановете ти може и да се променят.

— Ще кацнем, колкото да се оправим на митницата и да заредим, бабо — обясни той, — така че няма никакъв смисъл да идваш на летището.

— Ти няма ли да си изморен след толкова дълъг полет? Ще ходиш до ранчото, веднага след това заминаваш за Вашингтон?

— Смятам да спя през целия път до Сан Антонио — отвърна Чарли. — Фернандо може и да бъде изморен, но после ще се наспи.

— Надявам се, знаеш какво правиш — отвърна тя.

— Фернандо ще ти разкаже какво се случи — обеща Кастило. — Не искам да говоря по телефона.

— Разбирам.

— Ще се видим скоро, бабо.

— Сигурно — въздъхна доня Алисия. — Vaya con Dios, mi amor.

— Можеш да прекъснеш връзката, Боб — обърна се Кастило към сержант Кенсингтън.

— Слушам, господине.

Чарли надникна през прозореца и видя, че ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота продължава да играе с Макс.

— Нали ще наглеждаш Лестър, Боб?

— Не се притеснявайте за хлапето, подполковник — отвърна Кенсингтън.

— Не са ти необходими мускули, за да си добър боец. Това ли се опитваш да ми кажеш?