Уилям Грифин - Ловците

— Ние го знаем, но аржентинците нямат представа, че е така — отвърна Кастило. — Ще накараме Ото да преувеличи, когато се обади на германския посланик тук.

Кочиан го погледна гневно.

— Точно така — реши Кастило. — Веднага ще му позвъня.

Когато влязоха в quincho, ефрейтор Лестър Брадли изпъна гръб и козирува.

— Лестър, постарай се да не го правиш повече — нареди Кастило. — Нали си в цивилно облекло.

— Слушам, господине — отвърна Брадли и загуби десет процента от стегнатата си поза.

Сержант Кенсингтън бе вътре в постройката, разположил се на шезлонг като на Кочиан, и четеше „Хералд“. На шезлонга бе облегната „Кар–4“. Остави вестника, но не стана.

— Колко време ти трябва, за да нагласиш радиото, Боб? — попита Кастило.

— Готово е, господине — отвърна Кенсингтън. — Току-що говорих с майор Милър.

— Къде е антената?

— На покрива, господине. На нея пише „Direc TV“.

— Голям си хитрец, Робърт.

— И майка ми все това повтаряше, господине.

— Слушай сега, Боб. Кажи ми дали става или не.

— Слушам ви, господине.

— Искам обезопасена линия на всички места, на които трябва да позвъня, стига да е възможно. Първо, трябва да позвъня на посланик Монтвейл, след това на личен номер в Германия, на личен номер в Сан Антонио и на един местен в Аржентина, а никак не ми се иска последният да разбере откъде е обаждането.

— Слушам, господине. Посланикът не представлява никакъв проблем. Ще се свържем с Милър в „Небраска“ и там ще разкодират логаритъма, а Милър ще го кодира отново и ще го препрати на телефониста на Белия дом и така ще имате обезопасена линия.

— Бързо ли ще стане?

— Да, господине — отвърна Кенсингтън, наведе се към пода, взе слушалка и я подаде на Кастило. — Все едно че звъните по телефона.

— Ами останалите? Може ли и с тях да направим същото?

— При тях вече ще възникнат някои проблеми — отвърна Кенсингтън. — През Белия дом можете да се свържете с Германия и Сан Антонио, но иначе не. Тук могат да ви осигурят обезопасена връзка единствено с посолството, но местните телефонни компании не предлагат подобни услуги за граждани.

— Няма проблем — намеси се Сузана. — Но ако не блокираме сигнала, ако човекът има телефон, на който се изписват номерата, ще проследи сигнала единствено до посолството, и то ако има достатъчно добра техника, за да заобиколи блокировката.

— Това не е проблем — успокои се Кастило. — Нека си мисли, че звъня от посолството. Значи ние блокираме изписването на номера, но няма опасност да стигнат дотук, ако успеят да заобиколят блокировката, така ли?

Кенсингтън най-сетне се надигна от шезлонга. Приближи се до нещо като кухненски шкафове, отвори една вратичка и приклекна пред радиото, след това се обърна.

— Всичко е наред, господине. С „Небраска“ ли да ви свържа първо?

— Да, ако обичаш. Пусни на високоговорител.

— Дадено.

— С какво мога да съм ви от полза, сержант Кенсингтън? — прозвуча гласът на майор X. Ричард Милър — след като бе закодиран във Вашингтон, окръг Колумбия, сетне препратен на четирийсет и три хиляди километра до сателита, след това насочен отново към земята и препратен в quincho извън Буенос Айрес — ясен и чист за изумление на всички присъстващи, освен на сержант Кенсингтън.

— Първо си свали подпухналия крак от бюрото ми — нареди Кастило, — след това ще говорим.

— Добро утро, подполковник. Питах се кога ли най-сетне ще имаме някаква вест от вас. Посланик Монтвейл, както сам се изрази, „Много държа да си кажа няколко приказки с него“.

— Колкото и странно да ти се струва, тъкмо за това се обаждам. Прехвърли ме към телефонната централа на Белия дом, ако обичаш.

— Дадено, Чарли.

Двайсет секунди по-късно прозвуча приятен глас.

— Белият дом. Връзката е обезопасена, подполковник Кастило. Господине, посланик Монтвейл се опитваше да се свърже с вас.

— Бихте ли ме свързали с него, ако обичате?

— Изчакайте, моля.

— Обезопасената линия на посланик Монтвейл — чу Кастило познатия глас на Труман Елсуърт.

„Гаднярят не вдига собствения си телефон“.

— Обажда се подполковник Кастило за разговор с посланика, ако обичате — обяви Кастило.

— Здрасти, Чарли! — прозвуча веселият глас на посланик Монтвейл. — Кажи как си, където и да се намираш в момента.

— В Буенос Айрес, господине. След три или четири часа летя за Щатите.

— Хубаво е, когато не ти се налага да се съобразяваш със самолетното разписание, нали? — подхвърли Монтвейл и без да чака отговор, продължи: — Значи ще се видим след около дванайсет часа, нали така?