Уилям Грифин - Ловците

Сузана Сиено ги чакаше на вътрешната врата, която свързваше гаража с къщата.

Влязоха в просторен, приятно обзаведен, хол с огромни прозорци, които гледаха към градината. Тя посочи навън.

— Великият херцог май е доволен от скромната обител.

Ерик Кочиан, елегантно облечен в бял костюм, нахлупил бяла шапка, се бе разположил на бял кожен шезлонг до плувния басейн. Пиеше кафе и пушеше пура. На масичката имаше пепелник, кана кафе и брой на „Буенос Айрес Хералд“.

От дясната страна на плувния басейн се виждаше малка постройка в стила на къщата, за която Дарби бе споменал. На покрива й бе монтирана сателитна чиния. Кастило се вгледа, но така и не успя да види антената, която Кенсингтън бе сложил за радиото на „Делта Форс“.

„Кенсингтън знае какво прави. Все някъде е монтирал радиото. Освен това те са две. Нищо, да имаш едно допълнително не е излишно“.

— Трябва незабавно да поговоря с Ерик — заяви Кастило.

— Насаме ли? — полюбопитства Дарби.

— Не. Искам и двамата да сте наясно — отвърна Кастило.

— Не си се разбързал много, Карлхен — поздрави го старецът. — Както виждаш, Макс си намери нов приятел. Сигурно няма да забележи, че си тук.

Посочи към другата страна на плувния басейн, където Макс гонеше топка, която ефрейтор Лестър Брадли риташе надалече.

Кастило забеляза ръкохватката на „Колт 1911А1“ на колана на Брадли, скрит под якето му.

„Няма да доставя това удоволствие на Ерик“, реши Кастило. Изсвири пронизително.

Макс, тъкмо стиснал топката със същата лекота, с която по-дребно куче би стиснало топка за тенис, спря, огледа се и щастливо дотича при Чарли.

Кастило погледна Кочиан, усмихна се самодоволно, погледна отново Макс и каза:

— Не мога да повярвам, че стиска това в устата си.

— В нея вече няма въздух — заяви Кочиан. — Макс се подразни първия път, когато я захапа и въздухът изсвистя. Затова я захапа хубаво, за да я научи да се държи прилично.

Макс пусна омекналата топка в краката на Чарли, който го почеса зад ушите и ритна топката силно, за да прелети над плувния басейн. Не успя. Топката цопна в басейна. Макс хукна към оградата, погледна бариерата, след това без особено усилие я прескочи, цопна в басейна, захапа топката, пошляпа на едно място, докато реши откъде да излезе, заплува към стълбата в плиткия край, излезе, прескочи отново оградата и затича към тях.

— Това беше груба грешка, Карлхен — обясни Кочиан. — Сега ще пусне топката в краката ни и ще се изтръска.

Макс направи точно това.

— Макс, грознико! — разсмя се Кастило.

— Да не би да ти е забавно? — попита Кочиан. — Погледни ми панталоните.

— Това не е единствената грешка, която съм допускал. Да не би да си изненадан?

— Ни най-малко — призна Кочиан. — Но пък всички допускаме грешки. Моята последна беше през януари. Дали не беше през декември? Написах грешно една дума. Ти ще ми кажеш ли каква беше твоята?

Полковник Алфредо Мунц се приближи до тях.

— Да не би да преча? — попита той.

— Не, разбира се. Семейството ти е в хотел „Белмонт Хаус“. Всичко е минало безпроблемно.

— Ще мога ли да си кажа няколко приказки с тях?

— Можеш ли да изчакаш, докато кацнат в Кито, Еквадор.

— Разбира се.

— Подполковникът, господин подполковникът — намеси се Кочиан, — тъкмо се канеше да ни разкаже за всички грешки, които е допускал. Нямам търпение да чуя признанието му.

— Грешката ми беше, че ще успеем да скрием хер Кочини тук — отвърна Кастило. — Сега вече разбирам, че е все само да се опитваме да скрием жираф на поляната пред Белия дом.

Мунц, Сузана Сиено и Дарби не се сдържаха и се разсмяха.

Кочиан ги погледна вбесен.

— Какво предлагате? — попита той с леден глас.

— Тъкмо обратното — отвърна Чарли. — Той е известен журналист, издател на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, вицепрезидент на борда на директорите на фирма „Госингер“…

Кастило забеляза намръщеното лице на стареца и едва удържа усмивката си. „Нали нямаш нищо против да спомена тези дребни факти, чичо Ерик?“

— Според мен аржентинското правителство няма да остане особено доволно, ако нещо му се случи.

— Разбирам накъде биеш — кимна Мунц.

— Аз пък не разбирам — сопна се Кочиан.

— Те ще искат ДРУ да ви държи под око, хер Кочиан — обясни Мунц. — Не биха искали нещо да се случи на важен човек като вас.

— Според теб разумно ли е, Алфредо? — попита Кочиан.

— Разбира се.

— Че аз съм един най-обикновен журналист, който си върши работата — опъна се старецът.