Уилям Грифин - Ловците

— Ще се обадя веднага щом приключим разговора.

— Ще те държа в течение — обеща Кастило.

— Естествено, че ще ме държиш в течение — отвърна Ото и затвори.

Чарли се обърна към Алекс Дарби:

— Следващият разговор е с местен номер — обясни той.

— Би ли позвънил в посолството да помолиш да блокират изписването на номера?

Дарби кимна, извади мобилния си и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

— Обажда се Дарби — представи се той. — През следващите трийсетина секунди ще бъде осигурена обезопасена линия от Белия дом за подполковник Кастило. Той ще ви даде един местен номер. Блокирайте изписването на номера на посолството. — Замълча. — Да, много добре разбирам, че от пашата централа разговорът няма да бъде обезопасен.

Той прекъсна връзката и погледна Кастило.

— Готово.

— Върви да ритнеш топката на Макс, Алекс, и вземи Сузана със себе си, ако обичаш. — Обърна се към Кенсингтън:

— Ти остани, Боб, но искам да оглушееш.

Дарби и Сузана излязоха.

— И така, Боб — нареди Кастило, — свържи ме с посолството.

— Hola?

Мъжкият глас отговори на испански, но руският акцент бе много силен. Кастило реши, че е горилата, която бе последвала Певснер в тоалетната на бензиностанцията.

— Бих искал да говоря с господин Певснер, ако обичате — помоли Чарли любезно на руски.

— Няма такъв.

— Предай му, че господин Госингер го чака за разговор — нареди грубо той.

Отговор не последва, но двайсет секунди по-късно Алекс Певснер се обади.

— Gutten Morgen, Herr Gossinger — поздрави той.

— Алфредо докара ли ти брашното и кленовия сироп, Алекс?

— Да, много ти благодаря. Защо ми се струва, че не се обаждаш, за да провериш дали съм получил подаръка?

— Защото си параноик — отвърна невинно Кастило.

Певснер не отговори веднага.

— Ти имаш ли представа колко хора си позволяват да ми се подиграват, Чарли?

— Само приятелите ти. А те не са много.

— Или да ме обиждат? — попита Певснер.

— Сигурно и те са толкова — отвърна строго Кастило.

— Ти кога за последен път видя Алфредо?

— Когато му дадох сиропа и брашното. Параноята ме кара да се питам дали задаваш този въпрос само от любопитство.

— Той е изчезнал — отвърна Певснер. — Много съм притеснен за него.

„Това не е ли искрена загриженост?“

— Пита ли Хауърд Кенеди?

— Тъкмо Кенеди ми каза. Не може да го открие. Нито пък жена му и дъщерите му.

„Този път ще устоя на изкушението да му се доверя и няма да му кажа да не се притеснява“.

— Мили боже! — възкликна Чарли с глас, в който прозираше уплаха и гняв. — Какво искат приятелите ти от Мунц?

— Какви приятели, Чарли?

— Много добре знаеш какви приятели, дяволите да те вземат. Онези, които се опитаха да ме очистят в Будапеща или да ме отвлекат, същите, които са посегнали на един от хората ми в Монтевидео.

— Ако моите приятели са се опитали да те очистят, Чарли, сега нямаше да говорим — отвърна напълно спокойно Певснер. — Други хора, които не са ми приятели — може и да се интересуват от онова, което Мунц знае за изчезналите от Уругвай пари.

— Защо не накараш Хауърд да каже на въпросните хора, че парите са у мен?

— Това предполага, че Хауърд — следователно и аз — знае кои са въпросните хора.

— Точно така. Надявам се Хауърд да е предал съобщението ми, че ако нещо се случи на Ерик Кочиан, ще го приема лично.

Певснер не отговори.

— Така и така повдигна въпроса, Алекс — продължи Кастило, — тъкмо затова се обаждам. Хауърд предал ли е съобщението?

Последва кратко колебание, докато Певснер обмисляше отговора си.

— Доколкото знам, Хауърд е говорил с едни хора, които познават други едни хора.

— Кажи му да поговори отново с тях и този път да им каже, че ако нещо се случи с Алфредо или семейството му, ще го приема точно толкова лично, колкото и ако се случи нещо с Кочиан.

— Защо си се загрижил толкова за Мунц? Да не би той да знае нещо, което не искаш други да разберат?

— Чуй ме добре, копеле! Загрижен съм за него, защото ми е приятел. За бога, та той отнесе куршума, който беше предназначен за мен! Очевидно двамата с теб разбираме различно значението на думата „приятел“.

— „Копеле“ ли каза? — попита с леден глас Певснер. — Добре че си войник, приятелю подполковник Чарли. Войниците си позволяват да ругаят. В противен случай щях да се обидя.

— Да не се окаже, че ще ти разбия сърцето, ако ти кажа, че искрено се надявам да се обидиш?

— Няма — разсмя се Певснер. — Ни най-малко. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че грешиш? Струва ми се, че и двамата с теб разбираме думата „приятел“ по един и същи начин.