Уилям Грифин - Ловците

„Гълфсттрийм ли? Господи, той разполага със собствен самолет“, мислеше си Артигас.

— Имаме… извинете, ДРУ има — поправи се Мунц, сетил се, че вече не е шеф на ДРУ — споразумение с уругвайските имиграционни власти да проверяват списък с имена, които им дава ДРУ, и ако някой се появи, те съобщават веднага. Не вярвам името ми да е в този списък.

— Не знам дали ще бъде тайно или не, подполковник — обади се Артигас, — но ако отиват в Уругвай, не се налага да минават паспортен контрол. Показват единствено лична карта, за да се качат на самолета или на ферибота. Дори не им записват имената.

— Той е прав, Чарли — намеси се Сантини.

— С ферибота е по-добре — обади се Мунц.

— Добре, значи ще действаме по следния начин — реши Кастило. — Първо им слагаме визи в паспортите, много дискретно, с…

— Петгодишна виза — уточни посланик Силвио. — Дайте ми паспортите, полковник Мунц, аз ще се погрижа за останалото.

— Благодаря ви — отвърна Мунц.

— Първо визите, след това ги качваме на ферибота — довърши Кастило. — Ами после?

— Трябва да се върна в Уругвай — призна Юнг. — Също и Артигас, за да се направи на безкрайно изненадан, когато Макгрори му съобщи, че го прехвърлят тук. Един от нас, може и двамата, ще ги придружи на ферибота.

— Защо ще ходиш в Уругвай? — попита Кастило.

— Трябва да взема тялото на Лоримър от погребалния агент и да го откарам на летището.

— Господи, съвсем забравих за него — призна Кастило, след това се усети какво е казал и поклати глава. — Господин посланик, ето го поредния пример, че не разигравам всички петдесет и две карти в тестето.

— Това просто доказва, подполковник, че си забравил за репатрирането на тленните останки на господин Лоримър.

Кастило изви вежди и се обърна към Юнг.

— Разкажи ми, Дейв.

— Ковчегът ще бъде качен на полет на „6002“ в девет и пет утре вечерта. Можеше да замине и днес, но тялото не бе готово.

— Как така? — учуди се Кастило.

— Страхувах се, че бащата на мръсника може да поиска да отвори ковчега. В Британската болница бяха оставили тялото в ужасен вид. Затова взех дрехи от имението и накарах погребалния агент да го облече и да го зашие по-добре, отколкото в болницата след аутопсията.

— Искрено се радвам, че сте го сторили, господин Юнг — обади се посланик Силвио.

— Щеше да е още по-хубаво, ако не наричаше мъртвия „мръсник“ — обади се и Кастило.

Юнг го погледна, не обърна никакво внимание на забележката и продължи:

— Самолетът спира на „Езейза“, после в Маями. Там ще прехвърлят ковчега на друг полет — някъде съм записал номера на полета, ако прецените, че информацията е важна и заминава за Ню Орлийнс.

— И ти пътуваш с него — добави Чарли.

— Исках да поговорим по този въпрос — вдигна глава Юнг. — Предпочитам да остана тук.

„ Господи, помисли си Чарли. Той наистина се е обърнал на сто и осемдесет градуса. “

— Ако не придружиш тялото — обясни Кастило, — посланик Макгрори — а и други — ще заподозрат, че си дошъл тук с различна цел, не да репатрираш тленните му останки. Затова заминаваш.

— Слушам, господине.

„Той наистина е разочарован“.

— Ще останеш и за погребението. Не се знае кой може да се появи. — Замълча и погледна Сантини. — Тони, има ли начин да помолим Тайните служби да снимат номерата на автомобилите, които ще бъдат на погребението? Още по-добре хората.

— Няма проблем. Кого търсим? — попита Сантини.

— Трябват ни имена и адреси — и снимки, стига да стане дискретно — за да попълним базата си данни — обясни Кастило. — Всичко, което може да ни бъде от полза. В момента разполагаме само с данни.

— Веднага ще се обадя — обеща Сантини.

— След това, Дейв — продължи Кастило, — ако все още искаш да се върнеш, ще направим нещо по въпроса.

Пролича, че Юнг е доволен.

„Поздравления, подполковник Кастило. Спомни си значи какво гласи едно от правилата: Когато има възможност, не покосявай ентусиазма на хората“.

— Накратко, какво остава да направим? — попита Сантини. — Паспортите и какво друго?

— Брашното за палачинки и кленовия сироп — напомни му Кастило.

Артигас помисли, че не е чул. „Какво?“

— Ясно — кимна Сантини. — Какво да ги правя?

— Къде са в момента? — попита Чарли.

— В багажника на служебното беемве — отвърна Солес.

— За Путин са — обясни Чарли. — Обещах да му купя.

Артигас не можеше да повярва. „Обещал е брашно за палачинки и кленов сироп на главореза Александър Певснер?“