Хедър Греъм - Създадена за любов

— Ще намеря начин да запазя този кораб — каза й той. И тя разбра, че наистина ще го запази.

Декември, 1865

Нощта беше тъмна, времето — студено и влажно. Настроението в Чарлстън не беше празнично. Градът страдаше от законите на Реконструкцията. Тук беше обявено излизането на първия щат от Съюза, тук бяха дадени първите изстрели на войната.

Сега мъжете и жените на Юга мъчително се отърсваха от нея. Понасяха твърдо наложените върху родината им санкции, които дори се засилиха след убийството на Ейбръхам Линкълн. Онези непоколебими хора, които бяха създали една от най-издръжливите армии на всички времена, сега отново се връщаха към мирния живот.

Един от тези мъже стоеше сега на вълнолома, обърнал изсеченото си лице към морето, пъхнал силните си загрубели ръце в джобовете на куртката. Беше южняк и винаги щеше да си остане южняк. Но се беше издигнал над поражението и твърдо вярваше, че ще изградят Юга отново. Наистина той вече никога нямаше да бъде същият. Носталгията по изгубеното често щеше да го спохожда. Но той щеше да работи за бъдещето, да го създаде със собствените си ръце.

Мрачно вперил стоманеносивия си поглед към водата, той размишляваше над изминалите години. Тук беше започнала войната. Тук бе започнало поражението… но и сияйната красота в неговия живот. И всичко добро. Бъдещето му.

Той се усмихна. Мислеше си дали Кендъл някога ще разбере, че тя е неговата сила. Смяташе го за непобедим. А той не беше. Но когато почти се бе предал на отчаянието, тя застана до него и му върна красотата, върна му честта и гордостта, с които да живее.

На вълнолома беше студено. Не знаеше защо продължава да стои, загледан в морето, с лице към пронизващия зимен вятър. По-добре би било да потърси подслон в удобната капитанска каюта на борда на „Гордостта“. Малко уиски — и щеше да се стопли…

Някакво леко движение на север по вълнолома привлече вниманието му.

Видя жена — по-скоро силует, очертан на светлината от пристанището и блясъка на луната. Тя беше твърде далеч, за да я чуе — сигурно само движението й бе привлякло погледа му.

Сега тя не помръдваше, приковала поглед в морето.

Той забърза усмихнат към нея.

— Госпожо — започна, а тя се обърна към него с ослепителна усмивка на розовите си устни. Той я прегърна и за хиляден път си помисли, че е невероятно хубава. Погледът му срещна поразително красиви сини очи — тъмни и развълнувани като нощното море, очи, които омагьосваха, обкръжени от мигли като кадифе с цвета на нощта.

— Защо стоиш тук? — попита я с дрезгав глас. Обгърнал раменете й, той я поведе по вълнолома към своя кораб.

— О, не знам, Брент — промълви тя. — Унесла съм се в мисли. Чарлстън е толкова променен! Натъжава ме.

Той я прегърна още по-силно.

— Раните се нуждаят от време, за да заздравеят, Кендъл.

— Знам. Жалко, че Лоли реши да се върне тук.

— Това е нейно право. Как е тя?

— Огорчена е. Обезумяла от това, че успя да запази имота си само благодарение на Травис. Тя ми е сестра, Брент, и аз я обичам. Но ако бях на мястото на Травис, щях да й кажа да върви по дяволите.

— Кендъл!

— Точно така. Тя се държи отвратително с него.

— Нали е твоя сестра…

— Това пък какво означава?

— Нищо, любов моя, нищо — засмя се Брент. — Те не са деца. Сами трябва да решат проблемите си.

Когато стигнаха до мостика към кораба му, той се спря и взе ръцете й в своите.

— Нямаш ли да ми казваш нещо друго? — запита я, присвил сивите си очи в очакване на отговора.

Миглите й се спуснаха дяволито и уж невинно затрепкаха.

— Какво друго? — сладко попита.

— Кендъл — предупреди я той и хвана още по-здраво изящните й ръце. — Не се прави на наивна точно сега, любов моя. Искам да чуя отговора ти.

Тя се засмя щастливо.

— Септември.

— Септември?

— Да. Доктор Ласитър каза, че бебето ще се роди в дата на сеп…

Не успя да се доизкаже. Той я вдигна във въздуха и я понесе на ръце. Ловко скочи на мостика и оттам върху палубата на „Гордостта“.

— Брент! — задъхано изрече Кендъл и обви с ръце шията му. — Закъде си се разбързал така?

— Ще ставам баща! — отвърна той и се завъртя в кръг. — Разбира се, вече го знаех, но да чуя потвърждението на доктор Ласитър…

Не довърши, втурна се заедно с нея в капитанската каюта и я положи на леглото. После се обърна и тръгна към вратата.

— Брент? Къде отиваш? — извика Кендъл след като се намръщи озадачена.

Той се засмя.

— Да дам заповед за отплаване. Искам да се любя с моята жена. Господи, умирам от нетърпение да те прегърна!