Хедър Греъм - Създадена за любов

— Какво, искаш да работя заедно с някакъв си янки? — възкликна Брент и пръстите му гневно се впиха в косата й.

Кендъл трепна, но отвърна с достойнство:

— Не, само те моля да обмислиш предложението на един човек, който винаги е бил наш приятел.

Тя почувства как той застива и после се отпуска. Повдигна глава от гърдите му, с опакото на дланта си изтри сълзите от бузите си и срещна погледа му. Очите му бяха стоманеносиви и намръщени, но той повдигна брадичката й.

— Добре, ще го обмисля.

— О, Брент! — щастливо въздъхна Кендъл и се хвърли на шията му така, че и двамата паднаха назад в пясъка. Бързо го целуна, преди той да възрази или да се отдръпне. Отначало устните му бяха студени и застинали, но после ръцете му я обгърнаха и устните му отговориха на целувката й. Животът, топлината, желанието се върнаха при него и устните му с наслада погалиха нейните. Когато тя го погледна, на смръщеното му лице изгряваше лека усмивка.

— Обичам те, малка южнячке — промълви той. Ръцете му все още я притискаха здраво, а гласът му бе дрезгав. — Може би наистина имаме всичко. Докато имам теб, винаги ще виждам пред себе си храбростта и красотата на Юга.

— О, Брент — прошепна Кендъл и се облегна на гърдите, усещайки топлината и силата му под връхчетата на пръстите си. Известно време полежаха под палмите, любувайки се а тишината на красивата нощ. После тя отново заговори:

— Брент, Травис ми направи и друго предложение.

— Така ли?

Кендъл усети как тялото му се вкамени и не устоя на изкушението скришом да се усмихне, докато нарочно се бавеше с отговора.

— Да…

— Кендъл! — ръцете му я стиснаха здраво.

Тя повдигна ослепително сини очи към него.

— Предложи ми да се оженим на борда на неговия кораб. Напълно законно е.

Брент се засмя и Кендъл разбра, че най-после битките им наистина са приключили. Щеше да мине време, докато изградят отново живота си и излекуват душите си, но между тях вече цареше истински мир.

— Струва ми се, че предложението е добро — промърмори той и я привлече към себе си.

Тя му даде целувка, но после се опита да се измъкне от обятията му.

— Брент, ще ни ожени тази вечер, ако искаш.

— Искам.

— Е? — попита тя.

Сивите му очи проблеснаха чувствено.

— След малко — прошепна той. — Преди да стана семеен, искам един последен час под луната с момичето, което ми направи предложение преди толкова години.

Кендъл сви устни. Но после бавно се усмихна, покорена от силата на ръцете му. Луната беше прекрасна… а те имаха нужда от това време… време за нежност. Време, за да зараснат душевните им рани…

Два часа по-късно Брент Маклейн се ожени. И южняците, и янките присъстваха на церемонията. Командирите им бяха заповядали да се държат учтиво. И така, те стояха един до други, — сини униформи и изпокъсани сиви куртки.

В първия миг напрежението беше ужасяващо. В очите на янките се четеше укор за несгодите, които бяха преживели. А южняците не можеха да приемат, че всичко е свършено, че смъртта, кръвопролитията и разрухата са били напразни.

Но когато Бог бе призован на брачната церемония, всички те бяха завладени от чувство, което не можеше да слее в едно синьото и сивото, но по някакъв тайнствен начин ги накара да осъзнаят, че войната наистина най-после е свършила. Дори земята се обновяваше — беше пролет. Вече не бяха длъжни да убиват непознати. Можеха да си идат вкъщи.

Когато кратката церемония приключи, хората се смесиха. Отначало изпитваха неудобство и враждебност, но после се разприказваха за това, какво ще правят, когато вече няма да воюват. И колкото повече говореха, толкова по-силно ги обземаше желанието да настъпи мир.

Брент и Кендъл излязоха на палубата. Пролетният ветрец приятно подухваше, острият свеж мирис на морето ги омайваше. Кендъл посочи към устието на реката и доволно се облегна на рамото на мъжа си.

— Погледни, Брент.

„Гордостта на Юга“ беше закотвена там и леко се полюшваше от слабото вълнение. Наистина изглеждаше като горда жена пред тях — красив силует в нощта. Мачтите й се извисяваха високо към небето и сякаш докосваха луната. Странно защо корабът й напомни, че не всичко е изгубено. Гордостта, честта и храбростта принадлежаха на мъжете и жените, които оставаха дори след смъртта на борещата се нация. Гордостта, честта и храбростта бяха неосезаеми, но тя и Брент щяха винаги да се държат за тях така, както се бяха държали за своята любов.

Брент постави брадичка върху главата й и Кендъл усети, че той бавно се усмихва. Дали си мислеше същото, което и тя? Беше сигурна, че отговорът е да.