Хедър Греъм - Създадена за любов

Ако не беше помогнал на Джон тогава да я открие, тя щеше да избяга… Травис заби нокти в дланите си. Беше съпруга на Джон, законно свързана с него. Затова се бе намесил. И защото се страхуваше, че Джон може да се опита да я убие, а тя, отчаяна, да не окаже съпротива.

— Искаш ли да излезем в морето? — предложи той. Видя как синевата в очите й грейва, също като разкошната вода, по която се плъзгаше слънцето.

— Наистина ли е възможно, Травис?

— Да — отвърна щастлив той. — Възложиха ми малка разузнавателна експедиция. Капитан Бренън каза, че е само формалност. Няма никаква опасност толкова близо до форта. И понеже Джон отсъства вече четири месеца, капитанът смята, че не би имала нищо против една малка разходка.

Кендъл отново се усмихна. Капитан Бренън беше добър човек. Не знаеше на какво точно се дължи нещастието й, но го усещаше. И тъй като беше по-висшестоящ от Джон, се опитваше да облекчава живота й с някои дребни жестове на внимание.

— О, Травис! Благодаря ти! — възкликна тя. — Кога тръгваме?

— Веднага.

— Само да си взема шала.

Тя вече тичаше към стълбите.

Травис въздъхна, наблюдавайки нейния бяг. Наистина бе красива. Горещината на острова бързо я бе накарала да последва опита на другите жени — да захвърли фустите и корсета, така модерни на континента. Роклята й беше памучна, в пастелни тонове и прилепваше към тялото й — не прекалено пищно, но женствено, добре оформено и грациозно. Кройката бе семпла, но не успяваше да скрие заоблените й млади гърди, които изпъкваха над тънката талия. Широкопола сламена шапка пазеше кожата й от безмилостните лъчи на слънцето и допълваше красотата й, хвърляйки загадъчна сянка върху синевата на очите, които сякаш променяха цвета си като изпъстреното с подводни скали море.

— Ще те чакам при портата! — извика Травис след нея.

Тя му махна в отговор и се завтече към малката стая, която делеше с Джон, когато той бе във форта, и в която се отпускаше на воля, докато го нямаше. Грабна шала си от леглото и се затича — без да я е грижа за благоприличието — към кея, където я чакаше Травис. Откакто пристигна във Форт Тейлър тя се запали по плаването. Обичаше океана и вятъра в косите. Обичаше полюшването на палубата под нозете си, солените пръски вода по кожата, които сякаш даваха нов живот на духа й.

— На какво ще плаваме? — попита тя, останала без дъх.

— На „Мишел“ — ухили се Травис. — Малко хора сме. Аз и моряците Джонс, Люис и Артър. Добре ли е?

— Чудесно! — засмя се Кендъл. Харесваше и тримата. Бяха тактични и внимателни. Нямаше да подхвърлят забележки от сорта на „Ще им видим сметката на тия изостанали южняци“ в нейно присъствие, нито пък щяха да си шушукат, че и тя е от „онези предатели, дето бичуват робите“. Казармите на Форт Тейлър бяха пълни с какви ли не хора. Повечето бяха свестни мъже, хванати в капана на тази война. Но имаше и такива наглеци, които бяха убедени — въпреки загубата, която Съюзът претърпя при Бул Рън, — че „ще разбият на пух и прах мерзавците от Юга и ще ги обесят като кучета“.

Травис хвана Кендъл за ръка и я поведе по кея към малката „Мишел“. На шхуната нямаше оръдия. Сякаш бе предназначена за разходки, а не за бой. Обикновено я използваха за разузнаване.

— Ще ти дам да държиш щурвала — смигна й Травис и обхвана кръста й, за да я качи на борда.

— Страшно се радвам! — поклати глава Кендъл. Дари с усмивка тримата мъже и седна близо до щурвала, а те вдигнаха котва и изведоха шхуната от пристанището. Докато моряците вдигаха платната, вятърът се плъзна по лицето й и на нея й се прииска да плава вечно по тези изумрудени морета.

Бризът бе лек и приятен. Кендъл погледна издутите платна, после Травис, който седеше до щурвала, и затвори очи. Един ден щеше да избяга от Джон. Флорида й предлагаше неограничени възможности. Имаше места — острови и заливчета, — където можеше да се скрие. В продължение на векове пиратите ги бяха използвали за скривалища. Не й трябваше кой знае какво. Бе израсла в лукс и удобства, но се бе научила и да работи, затова щеше да оцелее. Щеше да намери начин да се препитава, да си намери лодка, по-малка от „Мишел“, която да управлява сама. Тогава щеше да плава, да плава безспир.

— Погледни, Кендъл! — гласът на Травис прекъсна красивите й мечти. С разкопчана риза, облегнат небрежно на парапета, той сочеше нещо във водата. Кендъл проследи погледа му и видя два игриви делфина да скачат нависоко и да се гмуркат, следвайки „Мишел“. Тя се усмихна, но нещо в очите й подсказа на Травис, че не е трябвало да я изтръгва от приятните мечти и да я връща в суровата действителност. Усмивката му посърна. Той погледна към тримата мъже на щурвала, които оглеждаха заливите на малките островчета северно от Кий Уест.