Хедър Греъм - Златната невеста

— Кълна се във всички богове, ти си била голяма глупачка!

Болката предизвика сълзи в очите й, защото мъжът я изтегли за косите. Беше толкова страшно, че Иърин едва не помоли милост. Овладя се в последния миг и сляпо посегна да издере лицето му. Мъжът изви ръката й на гърба и тя не можа да сподави един измъчен вик. Олаф я метна като чувал на леглото, а сините му очи засвяткаха заплашително в тъмнината.

— Ако още веднъж се опиташ да ме убиеш, ще изпиташ на собствения си гръб викингската строгост — проговори предупредително той. — Случвало се е жени да бъдат напляскани дори през сватбената си нощ.

Иърин потърка тила си, защото имаше чувството, че ръката му е отскубнала поне половината й коса. После се сви на кълбо и хвърли върху себе си една кожа, без да смее да го погледне. Той смяташе, че е искала да го убие, докато спи! Какво ли щеше да направи сега?

Олаф прекоси стаята. Стъпките му издаваха обичайното презрително равнодушие. Порови в някакво шкафче и се върна до леглото.

— Вдигни си ръцете! — заповяда небрежно той.

— Не! — изплака ужасено Иърин. Не можеше да допусне да я и върже!

Мъжът нетърпеливо посегна към нея, но тя се отбраняваше ожесточено, риташе го, впиваше нокти в лицето му.

От гърлото му се изтръгна ядно проклятие. Той се хвърли върху нея, притисна я с цялата си тежест и скоро успя да стисне двете й китки в мощната си десница. Битката беше изтощителна и на него и трябваше да полежи малко, за да може да си поеме дъх. Брадата му гъделичкаше врата й и Иърин с ужас осъзна, че триенето на топлата му кожа накара връхчетата на гърдите й да се втвърдят, а бедрата й да потреперят от неведомо очакване.

По някое време Олаф се изправи и я погледна.

— Крайно време е да престанеш да се съпротивляваш и да лежиш съвсем тихо, скъпа ми съпруго. Иначе телесните ми потребности ще надвият отвращението от студенокръвните девственици. В момента няма нито едно женско същество, което да означава нещо за мен, но често съм оценявал талантите на добрите блудници. Може би ще се изкуша да погледна и на теб в такава светлина. Все пак поданиците ни се надяват, че бракът няма да остане безплоден и че наследникът ни ще заздрави още повече съюза между някогашните врагове.

Иърин затвори очи, усетила нарастващото пулсиране до бедрото си. От гърлото й се изтръгна задавен стон. Усети с цялото си тяло близостта му, закопня да се притисне още по-силно до него… Китките й, които само до преди миг се мъчеха да се освободят, се отпуснаха безсилно. Подигравателният смях на Олаф я прободе като с нож. Той се настани удобно върху хълбоците й, уви китките й с някакъв колан и го завърза за края на леглото.

Бесен гняв и съзнанието за това ново, още по-страшно унижение стегна гърлото й. Иърин не можеше да си поеме дъх. Без да я удостои дори с поглед, Олаф се изтегна до нея и й обърна гръб — очевидно с намерението да продължи да спи. Беше я обезвредил като някое досадно животинче, което му пречеше да си почине. По бузите й се затъркаляха сълзи.

Ала Олаф не спеше и изненадващо мекият му глас я стресна до смърт.

— Много съжалявам, но ти просто ме принуди да те вържа. Разбери, че не мога да остана цяла нощ буден, за да се пазя от острите върхове на ножицата ти.

Иърин понечи да обясни, че в никакъв случай не е имала намерение да забие ножицата в гърба му, че е искала само да има до себе си нещо, с което да му се противопостави, ако продължи да я унижава. Ала не се осмели да проговори, защото не искаше викингът да забележи сълзите й. Не можеше да понесе това — особено след като гордостта й бе претърпяла толкова тежки удари.

Между двамата се възцари странно напрежение. Олаф чакаше отговор. Иърин мълчеше упорито. Накрая се чу нетърпелива въздишка, а след няколко минути равномерното дишане издаде, че мъжът отново е заспал. Иърин дълго лежа будна. По бузите й се стичаха горещи сълзи. Беше съпруга на Вълка, на най-могъщия от всички викинги, а все още беше девствена, макар и завързана с въжета за брачното легло.

Беше останала девствена само защото така му харесваше. Един мъж искаше да я подчини на желанията си — и това беше Олаф Белия, най-омразният й неприятел.

Иърин се пробуди бавно от неспокойния си сън. Ръцете я боляха, чувстваше се много зле.

Нямаше нужда да размисли, за да разбере къде се намира и защо китките й са изтръпнали. Все още беше вързана за стълба на леглото. А викингът до нея си спеше тихо и мирно, притиснал златната си глава до гърдите й, преметнал ръка през кръста й.