Хедър Греъм - Златната невеста

Тя не чуваше и не виждаше нищо, усети само железните пръсти, които се впиха в китката й. Той я привлече към себе си, притисна я до гърдите си и тялото й потрепери при първия допир с мъжките тайни.

Иърин се извиваше отчаяно в прегръдката му, но това се беше грешка, защото усещането стана още по-интензивно. Членът му се триеше в корема й, тънките, светли косъмчета милваха гърдите й.

Олаф зарови пръсти в разпуснатата й коса, без усилия изви главата й назад и я принуди да го погледне в очите.

— Значи все пак се страхуваш от господаря си, ирландска вещице. Имаш всички основания за това, повярвай. — Внезапно той я отблъсна от себе си с такава сила, че тя политна към леглото. — Ала няма от какво да се страхуваш, скъпа ми съпруго. Тази нощ няма да те изнасиля. — Той се изправи пред нея в целия си грамаден ръст и тялото му потрепери от някакво дълбоко чувство, оставащо скрито за Иърин. — Да не мислиш, че съм полудял от желание да отнема скъпоценната ти добродетел? Не, драга моя, нямам вкус към такава студенокръвна и на всичкото отгоре кръвожадна жена. — Той се обърна рязко и Иърин се загледа объркано в широкия му гръб. Главата й бучеше, сякаш я беше ударил.

Мъжът остана загледан в пламтящия огън в камината и накрая Иърин събра кураж да придърпа завивките върху голото си тяло. След известно време Олаф се обърна към леглото, поглади брадата си и се усмихна с отсъстващ вид.

— Сигурен съм, че се страхуваш не само от изнасилването. Питаш се какъв ли начин съм избран, за да си отмъстя за срещата в гората. Помниш ли какво ме заплашваше тогава?

Той пристъпи към леглото, издърпа отново завивките и тя вече не можеше да скрие треперенето, завладяло цялото й тяло. Въпреки това успя да потисне писъка си, когато Олаф се наведе към нея и застана толкова близо, че можеше да види ясно пулсирането на вратната му вена. Показалецът му се плъзна бавно по вдлъбнатината между гърдите й, после слезе към корема и помилва нежната кожа на бедрото.

— Не искаше ли да ми отнемеш мъжествеността? — попита учтиво той, но заплахата в тона му беше повече от ясна. — За съжаление аз не мога да сторя това с теб, колкото и да би ми харесало. — После се изправи и презрително нахвърля кожите върху тялото й. От гърлото му се изтръгна уморена въздишка. Пръстите му се заровиха в златната коса. — Е, знай, че не ти се сърдя. Ако не ми създаваш ядове, животът ти ще бъде поносим. Но запомни едно — аз съм господар на този палат и ако си позволиш да ми се противопоставиш, ще си получиш заслуженото. Разбра ли ме?

Иърин кимна колебливо. Очевидно нямаше друг избор, поне засега. Но ти никога няма да бъдеш мой господар, каза си ядно тя. Временната капитулация, на която бе принудена, нямаше никакво значение за бъдещето.

Олаф угаси лампите, легна в леглото до Иърин и й обърна гръб. Макар и против волята си, тя усети равнодушието му като обида. Очевидно той я сравняваше с русата си вълчица и сравнението не беше в нейна полза. Слава Богу! Поне не се налагаше да изтърпи варварската му похот. Ала колкото и решително да си втълпяваше, че изпитва облекчение, Иърин беше засегната и унизена от пренебрежителните му думи. Това чувство пламтеше сега в сърцето й, примесено с дива омраза.

Тя се загледа отчаяно в мрака, осветяван едва-едва от слабите пламъчета на огъня в камината. Много скоро дълбокото, равномерно дишане на Вълка й подсказа, че е заспал. Изпълнена с горчивина, Иърин си припомни как я бе издърпал от леглото, как бе разкъсал ризата й, а след това я бе захвърлил като ненужна вещ. Сълзи опариха очите й. Какво се очакваше от нея? Да прояви сляпа покорност към мъжа, който я презираше? Как можа баща й да й причини това зло?

Когато се обърна настрана, тя вида перлената дръжка на ножицата да блести на догарящия огън. Беше паднала само на крачка от леглото. Иърин ужасено закри лицето си с ръце. Не, не можеше да прободе никого в гърба, пък бил той и най-жестокият викинг! Още повече заспал човек…

Все пак ако вземеше ножицата, щеше да се почувства малко по-спокойна. Ако Олаф отново й посегнеше и се възползваше от мъжката си сила, за да я унижи, тя щеше да забие острите върхове в гърдите му, без да прояви малодушие, както преди малко.

Иърин вдигна глава, хвърли бърз поглед към бронзовото рамо на норвежеца, което равномерно се вдигаше и спускаше, после предпазливо се измъкна от леглото. Промъкна се на пръсти и се наведе да вдигне ножицата.

Гласът му изплющя като камшик в мрака, пръстите му се впиха болезнено в черните й къдрици.