Хедър Греъм - Златната невеста

Тя протегна треперещите си ръце и произнесе името му, хълцайки задавено. Олаф замръзна на мястото си. В този вик беше прозвучало всичко, което толкова дълго беше търсил. Все пак се побоя, че се е излъгал, и колебливо се обърна.

Видя сълзите на Иърин, белите ручейчета по омазаните със сажди бузи, смарагдовите очи, които му обещаваха прекрасна пролет посред зима.

— Аз… аз те обичам — проговори задавено тя. — Знам, че винаги ще обичаш само Гренилда, но аз ще се задоволя с онова, което си в състояние да ми дадеш…

— Иърин! — Олаф се хвърли към нея като безумен, но я заключи в прегръдките си с безкрайна нежност, сякаш имаше в ръцете си крехко цвете, което лесно можеше да се прекърши.

Заля я гореща вълна на щастие. Ехото на прошепнатото й име бе отнесено от вятъра, но тя се сгуши още по-плътно в прегръдката на мъжа си и усети как любовта му възвръща жизнените й сили. След малко Вълкът се отдръпна и устните му потърсиха нейните.

Иърин заговори с мъка:

— Никога не съм те предавала. Фригид беше човекът, който в онзи злокобен ден ме поведе към лагера ти, за да застана срещу теб с меч в ръка. — Тя помълча малко и прибави горчиво: — Ти сигурно си го убил и вече никой не може да потвърди думите ми. Пак нямам доказателства… Последния път също не съм имала намерение да те предавам. Но трябваше да спася сина си. Как щях да живея, ако го бях изгубила…

— Тихо, любов моя, тихо — прошепна нежно Олаф и я притисна здраво до гърдите си. — Знам всичко…

— Фригид искаше да те убие — но първо щеше да пререже гърлото на Лейт пред очите ти…

— Не говори повече…

— Вярваш ли ми сега?

— Да, вярвам ти, моя най-скъпа Иърин.

— Но аз не мога да ти докажа…

— Аз те обичам — прекъсна я меко той. — Именно затова се боях, че не съм в състояние да те съдя, без да се поддавам на чувствата си, и се срамувах, че съм допуснал една жена да ме направи на глупак.

— Кажи го още веднъж!

— Не смеех да се доверя на изкусителните думи на една ирландска вещица…

— Не. Кажи ми онова, което каза преди.

— Обичам те — повтори с усмивка той. — Обичам те много отдавна. Но нима е лесно да се обича една ирландска магьосница, която постоянно показва ноктите си на викингския вълк?

— Ах, Олаф… — въздъхна Иърин, облегна се на гърдите му и се наслади с цялото си същество на мощните удари на сърцето му. — За съжаление си прав. Аз не исках да се влюбя във викинга — никога. Но не можах да ти устоя.

Когато отново вдигна поглед към него, той заговори замислено:

— Моята любов към Гренилда няма да угасне никога, но сега тя е скрита дълбоко в спомените ми — също като твоята любов към загиналия брат. Любовта към Гренилда не може да повлияе на чувствата ми към теб. Защото онова, което ме обвързва за теб с тяло и душа, е по-силно от всичко, което съм изпитвал досега. Ти ме омагьоса още при първата ни среща и грабна сърцето ми в измамно крехките си ръце. Завладян от твоето сладко съвършенство, не бях в състояние дори да помисля за друга жена. Но ти беше изпълнена с омраза и презрение и ми го показваше от ясно по-ясно.

В очите на Иърин все още блестяха сълзи, но очите й се усмихваха.

— Не по-малко ясна беше и сладката, засрамваща слабост, която ме обземаше при всяко твое докосване… — Устните й затрепериха. — А защо се отвърна от мен преди малко?

— Преди да ме извикаш, не се осмелявах да повярвам, че би могла да обикнеш един викинг — още по-малко пък норвежкия вълк. Не само ирландските принцеси, викингите също си имат гордост. — Тя се засмя тихо и Олаф я целуна по челото. — Време е да тръгваме, Иърин. Баща ти иска да те види. Грегъри и Брис също…

— И Лейт! — прекъсна го оживено тя. — Толкова тъгувах за детето си и умирам от нетърпение да го прегърна!

— Не се тревожи за него. Синът ни е в добри ръце. Още днес тръгваме към дома. Предстои ни дълъг път.

Той я вдигна отново на седлото и се метна зад нея. Иърин се притисна до него и двамата изминаха пътя в блажено мълчание.

Забравила преживения ужас, Иърин мислеше единствено за осъществяването на мечтата си. Той не бе паднал на колене пред нея, за да я помоли за прошка, но убедителното му обяснение в любов беше най-прекрасното нещо в живота й. Освен това Вълкът от Норвегия и Дъблин не коленичи пред миналото, помисли си с гордост тя, той се издига към бъдещето.

Олаф спря коня си пред руините на датското селище. Иърин го погледна през рамо и забеляза, че е устремил замислен поглед пред себе си.

— Какво ти е?

Той я обгърна с коравата си ръка и отвърна: