Хедър Греъм - Златната невеста

Дали само хапещият дим извика сълзи в очите на датчанина?

— Вашата съпруга… Вашата кралица…

— Говорете най-после, човече! — процеди през стиснати зъби Олаф, без да може да скрие треперенето на гласа си.

Мъжът безмълвно посочи към платформата, около която бушуваха пламъци.

— Там, в огъня… Ако е още жива, няма как да стигнете до нея. Повярвайте, кралю на Дъблин, никой от нас не знаеше какво възнамерява Фригид. Иначе щяхме да й се притечем на помощ, научихме се да я уважаваме, тя е много смела жена…

— О, не! — изкрещя Вълкът, метна се на черния си кон и препусна като безумен към пламналата клада. Много датчани, воините от Ълстър, Тара и Дъблин също се метнаха на конете си или се втурнаха пеш към горящата платформа. Олаф, който беше начело, спря пред огнена преграда, над която се издигаше гъст облак черен дим. Огънят още не беше достигнал до завързаната за позорния стълб жена, която висеше безсилно на ръцете си, скрила лице под гъстата черна коса.

Отчаяният вик на Олаф достигна до ушите на всички християнски и езически богове. Той пришпори жребеца си, но животното се уплаши от огнената стена и се отдръпна. Иърин вдигна бавно глава, видя насъбралите се около платформата воини на коне, но не разбра значението на тази внезапно появила се тълпа. Очите й останаха приковани във величествената фигура на мъжа й, гордо изправена върху врания жребец, с безумно святкащи очи зад златния наличник с изрязан върху него вълк. Ледът беше изчезнал от тях и те приличаха на разбунено езеро през лятото. Дали не сънуваше? Тя примигна и когато повторно се взря в лицето му, сините очи отново бяха ледени.

Той не я обичаше. Беше дошъл тук само за да отмъсти за Гренилда. Не, сега това изобщо не беше важно. Важна беше единствено нейната любов, образът, който се беше запечатал завинаги в безсмъртната й душа. Той беше като златен бог и когато му дойдеше времето да отлети във Валхала, щеше да стане владетел на небесните герои.

Но той живееше — защото беше непобедим. Ето че конят му отстъпи още няколко крачки назад, после се впусна в луд галоп към огъня и зрителите затаиха дъх. Олаф се беше привел почти до шията на жребеца и шепнеше окуражителни думи в ухото му. Този път животното не се стресна от бушуващите пламъци. То полетя напред като вихър и се приземи чак върху дървената платформа, която се строши под тежките му копита. Иърин видя блясъка на меча, който разсече въжетата около китките й и се свлече безсилно на дъските.

Оръжието падна със звън на земята и една силна ръка я вдигна във въздуха, преди да е паднала в пламъците. Олаф я сложи пред себе си на седлото и възбуденият жребец отново се изправи на задните си крака. Копитата му изплющяха във въздуха, защото пламъците бяха дошли още по-близо.

Иърин беше чакала смъртта и беше изпитвала радост, че образът на Олаф ще я придружи във вечността. Но сега, когато той я държеше в прегръдката си, волята й за живот отново се събуди. Трябваше да живее, да го усеща, най-после да му каже колко много го обича. Какво значение имаше откъде е дошъл и дати онази руса красавица беше отнесла сърцето му със себе си във Валхала?

— Олаф — проговори задавено тя, но гласът й заглъхна сред пращенето на пламъците.

— Не говори! — заповяда мъжът. — Поеми дълбоко въздух.

Иърин се подчини. Олаф дръпна юздите и насочи коня си право към бушуващата огнена стена. Ирландци, датчани и норвежци проследиха е невярващи погледи кок мощният жребец прескочи още веднъж, пламтящата дървена ограда. Като митичният осемкрак кон на боговете враният жребец на Олаф пренесе норвежкия крал и ирландската принцеса през пламъците на ада към новия живот.

Олаф бе посрещнат от оглушителни крясъци, но не спря нито за миг, за да приеме похвалите на свои и чужди. Тълпата се разстъпи пред коня и той препусна през изпотрошения крепостен вал към близката борова горичка. Иърин седеше в скута му и трепереше след резкия преход от пламтящата клада към зимния студ.

Щом стигнаха горичката, мъжът й спря коня, скочи от седлото и й помогна да слезе. После огледа внимателно опърленото й лице.

— Доколкото виждам, нямаш сериозни наранявания. — Гласът му прозвуча странно хладно, след като само преди миг беше рискувал живота си, за да я спаси.

Когато я пусна и се обърна към коня си, в сърцето й пропълзя ужас. Не, тя нямаше да го пусне да си отиде. Щеше да потъпче веднъж завинаги гордостта си и да го върне при себе си. Сега, когато беше познала крехкостта на живота, не искаше да пропилее нито частица от него.