Хедър Греъм - Златната невеста

Вълкът имаше очи за един-единствен човек. Той отблъскваше с отсъстващ вид ударите на датчаните, които искаха да го въвлекат в близък бой. Управляваше жребеца си само с коленете. В едната си ръка стискаше меч, в другата щит. Ако изгубеше и двете си оръжия, щеше да нападне Фригид с голи ръце. Къде ли се беше скрил коварният датчанин!

— Господарю на вълците! — Олаф напрегна взор и най-сетне видя врага си.

Воините около тях сведоха мечовете и брадвите си. Половината постройки вече горяха. Над селището се спусна странна тишина и всички устремиха погледи към двамата викинги, които се готвеха да се нахвърлят един върху друг. Засега бяха спрели на разстояние пет конски дължини и се измерваха с критични погледи. Едрият жребец на Олаф, заобиколен от облак дим, нервно потропваше с предните си копита.

Отдавна жадуваният бой, мислеше си Олаф. За Гренилда, за мира в Ирландия, за сина ми… Не, за Иърин. Тя е моят живот.

Под ризницата туниката на Фригид беше разкъсана. Вълкът се изправи срещу него в ирландско облекло, закрито от тежка броня, взета като плячка от врага. Датчанинът също беше въоръжен с меч и щит. Главата му беше скрита под стоманен шлем с наличник.

Кралят на Дъблин още не беше нахлупил шлема си. Златната му коса блестеше на слънцето.

— Нека решим въпроса помежду си, датчанино. Не водете войските си на сигурна смърт. Борба между двама викинги.

— Така е, тази битка е само наша. Така са отсъдили Тор и Один. Но тук не виждам двама викинги. Вие отдавна сте станал ирландец.

Олаф вдигна рамене.

— Може би. Във всеки случай аз съм човекът, който владее Дъблин, а когато тръгва на бой, хиляди ирландци го следват с готовност. Къде е Иърин?

Фригид се ухили подигравателно.

— Плячката е на победителя. Не знаете ли стария закон?

— Тогава е крайно време да го определим.

Грегъри от Клонтайърт си проправи път през множеството, изтича при Олаф и му подаде шлема. Вълкът го нахлупи на главата си и зад блестящото сребро на метала вече се виждаха само двете ледени сини очи. Жребецът се изправи на задните си крака, ездачът му нададе оглушителен боен вик и се нахвърли върху врага си. Земята потрепери, когато копитата на коня се удариха в камъните и мечовете се сблъскаха със звън.

Датчанинът се биеше като берзекер. В тази битка той можеше да загуби всичко или всичко да спечели. А Вълкът се биеше със страстния гняв на мъж, претърпял болезнени загуби. И преди всичко се биеше за жена си.

Ала при следващото нападение Олаф беше този, който се строполи от седлото и се претърколи в праха. Ала скочи веднага на крака и вдигна щита пред лицето си. Фригид препусна към него и се опита да го премаже под коня си, като в същото време го удари с меча си. Нито едното, нито другото му се удаде. Вълкът успя да улови ръката на противника си. Само след миг двамата мъже се търкаляха по земята. Ала бързо скочиха на крака и започнаха предпазливо да обикалят в кръг.

Стоманените острия на мечовете отново се сблъскаха. Мечът на Фригид проникна през бронята на Олаф и одраска рамото му, но норвежецът не усети болка. Продължи да размахва меча и скоро щитът на датския принц излетя във въздуха. Мечът на Олаф се заби отстрана във врата на Фригид. Датчанинът се олюля и изпусна оръжието си, после посегна към мястото, откъдето изтичаше кръвта му — и животът му. Отпусна се на колене и изгледа учудено норвежеца, сякаш не можеше да повярва, че е изгубил битката.

Олаф застана пред падналия враг, поемайки тежко дъх, и прочете в очите му триумф. Тогава коленичи пред Фригид, сграбчи окървавените му рамене и го разтърси.

— Къде е жена ми? — изрева той, обзет от страх. Никой умиращ не се усмихваше така победоносно, ако не…

Датчанинът мълчеше. През наличника се чуваше само предсмъртно хъркане.

— Къде е тя? — изкрещя Олаф.

Очите на Фригид вече бяха добили празния блясък на смъртта, но примигнаха за последен път и се плъзнаха към горящата крепост. Последният му дъх прозвуча като пращене на сухи листа през зимата.

Когато Олаф се надигна, един датчанин излезе пред него и сложи меча си в краката му.

— Предаваме се, господарю на вълците. Още от самото начало бяхме по-слабите и не искахме да започнем тази битка, но трябваше да подкрепим водача си. Не очакваме от вас милост, но молим за нея.

— Напуснете Ирландия или се закълнете във вярност на Ейд Финлейт, така ще заслужите милост — отговори с отсъстващ вид Олаф и огледа новото селище. — Не съм дошъл да проливам кръв. Търся жена си.