Хедър Греъм - Робинята на викинга

— За дълга и трайна дружба — проговори тържествено той и предложи на краля едната от двете чаши.

— За смъртта на датчаните — гласеше тостът на краля. Кралят изпи медовината на един дъх и впи поглед в лицето на Ерик. Мъжът насреща му беше наистина впечатляващ!

Всяка жена би се радвала да има такъв съпруг, каза си той, опитвайки се да успокои бурята в сърцето си. Момичето трябваше само да го види и щеше да забрави предразсъдъците си. В него течеше кръвта на крале, силата на две войнствени нации. Имаше благороден вид и се държеше като лорд. С изключително едър ръст, мускулест, великолепен като първокласен боен кон, а чертите на лицето му бяха мъжествени и силно впечатляващи. Очите му излъчваха магнетична сила… Но понякога бяха студени като лед.

Да, всяко момиче щеше да пожелае такъв мъж. Образован и красив. Говореше много езици и беше овладял мъдростта на вековете, също както и военното изкуство.

Всяка жена….Освен Рианон.

Алфред побърза да прогони тази неканена мисъл. Той беше кралят и също познаваше мъдростта на книгите и военното изкуство. Като коравия рус воин пред него, той се бе научил да бъде жесток, разбира се, до известна степен.

Алфред отново вдигна чашата си.

— За женитбата ви, Ерик от Дъблин. А сега ще повикаме писарите и ще поставим печатите си под договора, като знак, че ще изпълним всичко, както е уговорено.

Макар че кралят бе напуснал Уорхем, градът гъмжеше от воини, които се подготвяха за предстоящия поход.

През целия ден се чуваха какви ли не шумове. Викове, команди, постоянно дрънчене на метал.

Рианон беше убедена, че никога вече няма да може да слуша тези шумове, без пред очите й да се появи кръвопролитието и смъртта. Не можеше да преодолее страха си и трепереше при всяко издрънчаване и скърцане.

Прекара целия ден при децата на краля. Алфред много държеше всичките му потомци да получат добро образование. Беше наел учители да им преподават латински, математика и всички останали науки. Рианон говореше уелски, смятан от Алфред за един от най-важните езици, тъй като от уелските крале зависеше дали ще има съюз срещу общия враг, датчаните, или междуособиците ще продължат.

Три дни след битката Рианон седеше с по-малките кралски деца и им преподаваше уелски. Ала не можеше да съсредоточи вниманието си върху урока, прекъсвана от постоянния шум на военните упражнения. Затова реши да излезе с децата на полянката зад къщата, която беше в границите на крепостните стени. Всеки в кралския дом имаше свои задължения и задачата на малките беше да хранят гъските.

Едмънд, най-голямото от децата, хукна напред с шепа овес, братята и сестрите му го последваха със смях. Рианон ги остави да тичат на воля, отпусна се на меката трева, изпъстрена с пролетни нарциси, и замислено задъвка едно стръкче.

Все още не можеше да повярва, че кралят се е обърнал към чужденците с молба да го подкрепят срещу датчаните. Викинги срещу викинги — това изглеждаше немислимо! Също толкова невероятно бе, че нашествениците бяха завладели дома й, където се бе родила, където беше живяла с обичните си родители.

Алфред със сигурност ще се погрижи да ги изгони, опитваше се да се убеди тя.

Ала сърцето й беше пълно с лоши предчувствия. Мъчеха я неразгадаеми съмнения. Никога не беше виждала краля толкова гневен, колкото в онзи злокобен ден, когато пристигна тук. Дали беше повярвал в твърденията й, че не е знаела за поканата?

Той я уверяваше, че е повикал на помощ ирландски принц, но тя бе видяла само банда кръвожадни варвари. Нима Алфред имаше нужда от такива хора? Цяла Англия го обичаше и уважаваше. Смелите му войски винаги бяха отблъсквали врага, а мъжете се биеха помежду си, за да бъдат приети в армията му. Скоро щеше да потегли за Рочестър и да освободи обсадения град. Рианон беше сигурна в това.

Децата се смееха весело. Пролетта беше дошла и малките празнуваха с бурна радост появата на новия живот. Рианон се обърна към тях и страхът и съмненията постепенно изчезнаха. На лицето й изгря усмивка. Толкова обичаше малкия Едмънд! Момчето имаше сериозните очи на баща си и тъмната му коса, но чертите на лицето му бяха наследени от майката. Прекрасно дете…

Неволно Рианон се запита как ли ще изглеждат нейните собствени деца, дали ще приличат повече на Роуан или на нея. Роуан много приличаше на краля: блестяща червеникавокафява коса, грижливо подрязани мустаци, гъста тъмна брада и изразителни лешникови очи. Беше по-едър от краля, строен и мускулест. Рианон беше убедена, че той е най-прекрасният мъж на света.