Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Нямаш друг избор — продължи безизразно Алфред. — Ако продължаваш да се съпротивляваш, ще те затворя в стаята ти до деня на сватбата.

— Прави, каквото искаш! Но аз няма да се омъжа за онзи варварин, бъди сигурен в това! — изсъска разярено тя.

— Принуждаваш ме да извърша нещо, което няма да ти е приятно, Рианон!

Девойката не отговори.

— Алън! — извика остро кралят.

— Какво ще правиш? — проплака отчаяно тя. Не искаше да губи самообладание, искаше да запази достойнството си. А той бе повикал именно онзи от хората си, когото Рианон не можеше да понася… и щеше да му заповяда да направи нещо с нея.

По дяволите достойнството! Той беше неин роднина, неин настойник. Сълзи избликнаха от очите й и надвиснаха по дългите, копринени ресници. Бойкият й дух се събуди, достойнството й се изпари във въздуха и тя се хвърли към него. Побесняла от гняв, заудря с юмруци по гърдите му. Алфред я сграбчи за китките и ръцете й се отпуснаха безсилно. Рианон погледна краля в очите и разбра, че той се радва на гневния изблик, защото по този начин намира някакво оправдание за злото, което й беше сторил.

— Алфред, когото англичаните възвеличават като Велики! — изсъска подигравателно тя. — Никога няма да забравя какво направи с мен. И няма да се омъжа за викинга, да го знаеш.

За миг й се стори, че Алфред ще отстъпи. Устните му се отвориха, за да кажат нещо, ръцете му се вдигнаха да помилват косата й. Но не го направи. Блъсна я настрана и отново извика:

— Алън!

Верният му човек се появи при второто повикване. Рианон не откъсваше очи от краля. Алън посегна към ръката й, но тя се дръпна и направи крачка към Алфред.

— Няма да го направя! Не можеш да ме принудиш! Ще отида при монахините, ще избягам в Париж, ако потрябва, ще се скрия даже при датчаните!

Последните думи привлякоха вниманието му. Той се обърна и също пристъпи към нея.

— Не, лейди, няма да избягаш. Ще те държа зад заключена врата, докато минеш под венчило. И ако продължаваш да упорстваш, ще се моля бъдещият ти съпруг да е повече викинг, отколкото ирландец, и да предприеме всичко необходимо, за да те опитоми! Алън! — изрева гневно той. — Махнете я от очите ми!

Алън я сграбчи грубо за рамото. Рианон го погледна в лицето и видя в очите му злобни искри, сякаш се наслаждаваше на нещастието й.

— Пуснете ме, Алън! — проговори хладно тя. — Ще ви последвам, без да се противя. Само махнете мръсните си ръце от мен!

Усмивката му стана по-широка, погледът му се замъгли.

— На ваше място бих си държал езика зад зъбите, лейди — проговори подигравателно той.

— Нямам такова намерение — отвърна решително тя. Откъсна се и забърза към вратата. Само след секунда Алън я настигна и отново я сграбчи за рамото. В този момент се приближи Едуард.

— Моля ви, нека аз я отведа в стаята й — произнесе умолително той.

Рианон не поглеждаше към Алън. Не искаше врагът да забележи бликналите в очите й сълзи. Слава Богу, той се съгласи и Едуард я поведе по коридора. Тя се запрепъва напред, учудена, че слънцето все още грее, че отвън долита обичайният шум на оръжията.

Но този път кралската къща беше пуста.

— Много съжалявам, Рианон — прошепна Едуард. — Само ако знаеш колко ми е мъчно…

— Къде ме водиш?

— В къщата при извора.

Това беше малка, немебелирана постройка, използвана обикновено като склад. В момента беше празна. Един-единствен прозорец пропускаше светлина.

— Не ме заключвай! Пусни ме да избягам! — пророни умолително тя.

— Знаеш, че не мога да го направя — отговори тъжно той.

Все пак Рианон успя да изпъне крехките си рамене и да влезе сама в къщичката. Блъсна вратата на затвора си и се свлече на мръсния под.

Най-после можеше да изплаче насъбралите се сълзи. Ала се постара да заглуши хълцанията си, за да не я чуят постовете, които кралят без съмнение беше поставил наоколо. Плака така, докато падна нощта. Никой не дойде да я види. Никой не й донесе дори чаша вода. Цялата тъмна, тиха нощ тя седя свита на пода, обляна в сълзи, продължавайки да упорства в решението си.

По някое време задряма, но сънищата й бяха пълни с ужас. Ирландският принц я продаде на русия си нормански лакей и мъжът тайно се промъкна в стаята й. Стрелата й прониза бедрото му, по крака му потече кръв, от гърлото му се изтръгна вик: „Молете се, лейди, да не се срещнем никога вече!“

На следващата сутрин дойде кралицата. Рианон беше бледа, изтощена, ожесточена.

Единственото, което каза на Алсвита, беше, че иска да види краля.