Хедър Греъм - Любовницата на корсаря

— Някъде наблизо там кръстосва Логан — продължи Рок. — Също така и едноокият Джек. И двамата не се задоволяват само с товарите. Отнасят се крайно безгрижно и към човешкия живот.

Спотсууд кимна, сплете пръсти и добави:

— Да не забравяме и Сребърния сокол.

— Разбира се, Сребърния сокол също — потвърди безизразно Рок.

— Нужни са ни нови правомощия — заоплаква се Спотсууд. — Кралица Ана ни напусна, а на трона се е настанил Немеца… — смехът на Рок прекъсна думите му и страните му почервеняха. — Така де, той наистина е немец, дори английски не знае! Докъде ще я докараме така? В морето ни тормозят пиратите, а на всичкото отгоре си имаме крал, който и езика на страната си не умее да говори!

— По-добре такъв, отколкото някой папист. — Рок се смяташе за гражданин на Вирджиния. Обичаше родината си и въпреки благородническата си титла се чувстваше истински фермер. Имаше успех и като търговец. Изобщо в Новия Свят можеше да забогатее всеки независимо от своя произход. Единственото условие беше да не се страхува от тежък, изморителен труд.

Спотсууд също обичаше Вирджиния. Той обаче беше англичанин и короната беше тази, която му бе поверила заемания пост. Дори и да ругаеше краля-немец, изпълняваше всички нареждания, идващи от Англия. През 1714 година се беше споминала кралица Ана, последният монарх от династията Стюарт. Приживе нещастната жена беше погребала всичките си деца, така че тронът по право се падаше на природения й брат, също папист. Само че англичаните предпочетоха за свой крал протестант, па бил той и немец. Религиозният въпрос си оставаше все така деликатен. В колониите обаче всички бяха по-толерантни. Но дори тук хората с положение принадлежаха към англиканската църква и се съобразяваха с нейните канони.

Спотсууд въздъхна. Само мъки и нищо друго! Преди едно столетие индианците бяха превърнали живота на заселниците в ад, сега пък се появиха пирати.

— Рок — започна той, но замлъкна, защото от къщата се чу някакъв шум. Верандата гледаше към реката, така че в жегата откъм водата постоянно полъхваше свеж бриз п проникваше през отворената врата в цялата сграда. В този момент отнякъде долетя гръмотевичен глас, сподирен от тежки стъпки.

Губернаторът смръщи вежди, а Рок се ухили и каза:

— Съжалявам, това е лорд Кипсдейл.

На прага изникна Питър Лъмли, икономът на лорд Кемерън. Ниският около четиридесетгодишен мъж повдигна ядосано рамене:

— Сър, казах на негова светлост, че имате важен разговор с мистър Спотсууд, но той…

— Всичко е наред, Питър. — Рок изглади с ръка гънките по дрехата си и зачака.

След малко на верандата стъпи невисок, набит мъж със сини очи и рядка сива коса.

— Кемерън! Още ли не си чул? Отново пиратски нападения в открито море! — Той размахваше един брой от вестника, който губернаторът по-рано беше запокитил на земята.

— Да, знам вече. — отвърна Рок.

Лорд Тиодор Кинсдейл кимна на губернатора, последният отвърна на поздрава и двамата с домакина се спогледаха насмешливо над главата на нисичкия човек. Кинсдейл беше свестен мъжага, който подкрепяше Спотсууд във всяко негово начинание и освен това организираше начесто весели празненства. Притежаваше обширни захарни плантации на островите, но въпреки това живееше в Уйлямсбърг. За него тричасовото пътуване до Кемерън Хол представляваше един малък ужас, но фактът, че го бе предприел, показваше, че наистина има сериозни причини.

— Аликзандър, какво смяташ да правиш сега? Спотсууд го загледа втренчено.

— О, няма да оставя нещата така. Разпределих вече корабите по цялото крайбрежие.

— Нещо за пиене? — вметна Рок.

— Един скоч няма да ми дойде зле. — Кинсдейл се строполи в един плетен стол, започна да си вее с кърпичка и простена:

— Дъщеря ми вече пътува по море.

— Откога? — попита Рок.

— От днес.

Спотсууд се прокашля:

— Едва ли трябва да се опасяваме, че пиратите ще нападнат тъкмо твоя кораб.

— О, и как още! Аз съм богат човек, а „Силвър месенджър“ носи на борда си скъпоценен товар. Само накитите струват цяло състояние. — Рок потръпна леко под погледа на присвитите му очи.

Конфликтът между тях се дължеше на една уговорка между бащата на Рок и Тио. Още преди раждането на децата си двамата ги бяха нарекли едно на друго. Според Рок такъв един договор си беше чиста проба варварство. В края на краищата той трябваше да бъде човекът, който ще си избира невеста, — и то когато сам реши. Отгоре на всичко беше чул и слуха, че нарочената невеста не иска да се омъжва за него. Макар и да не беше особено горделив човек, чутото малко го подразни. Този факт обаче облекчаваше ситуацията в значителна степен.