Север Гансовски - Пробуждане

Безграничният извор на знанието висеше и се люлееше над главата му — ако искаш, пусни го на тънка струйка, ако искаш — като от пожарен кран.

За двеста минути, като регулираше напъна на собствените си и чужди мисли, Федя отговори на сто и двадесет писма. По-късно няколко отговора бяха публикувани като статии в различни вестници, петнадесет от най-обширните излязоха в отделна брошура под надслов „Боговете живеят на земята“.

Освен това същия ден Пряничков направи първото си изобретение, нарисува нова картина и се научи да свири на пиано.

Работата с изобретението стана така. Федя отпечата последното писмо, извади изпразненото чекмедже и го изтупа, протегна се и в този момент при него влезе посетител.

Пряничков веднага стана, здрависа се и се представи, после запита за името и презимето на влезлия, предложи му да седне, а самият той се настани отсреща. Посетителят излезе пратеник на сектантската община в град Защатск. Той бе донесъл за разглеждане парче от доспехите на Георги Победоносец. Федя повъртя в ръцете си потъмнялото поресто парче метал, помисли малко и предложи да отидат в Института по металите, за да определят приблизително кога е било претопено. Веднага се обади, където трябва, двамата отидоха в института, а там казаха, че парчето е част от казахски котел за варене на бешбармак. Обстановката в научноизследователския институт, а още повече доброжелателността на Федя така объркаха пратеника, че той още на място се отрече от грешните си вярвания и сега е един от най-добрите антирелигиозни пропагандатори в защатския отдел на „Знание“.

В института Пряничков се запозна със сътрудник от лабораторията по износване на металите. Заприказваха се и влязоха заедно в една голяма стая.

— Ето тук работя — обясни сътрудникът. — Подлагаме образци от металите на натоварвания с различни амплитуди, а след това изучаваме структурата на пречупеното място. Но всичко това е празна работа. Разбирате ли, пружината може сто хиляди пъти да се огъва в една или друга посока, а после се чупи. При това неочаквано. Ала когато започне износването, би трябвало да настъпят предварителни структурни промени, но ние не сме в състояние да ги усетим.

В това време Пряничков разглеждаше лабораторията.

— Ами как обработвате образците, разтърсвате ли ги? — попита той.

— Да. С ултразвук.

Виждаше се и апаратурата — черната кутия на генератора. Вибраторът бе поставен отделно в маслена баня.

— Ами това какво е?

— Това е апарат за рентгеноструктурния анализ. С него разглеждаме мястото на пречупване.

Пряничков нервно се завъртя из стаята, после попита:

— Имате ли триод за високо напрежение?

Накратко казано, той предложи да се синхронизират импулсите на рентгеновото излъчване с ултразвуковите колебания на вибратора. Нужно бе лъчите да хващат пружинната само в момента на най-силно отклонение; тогава тя изглежда неподвижна и могат да се наблюдават постепенните изменения на структурата. Патентът за „Способа за получаване на лауерограма на твърдо деформиран кристал“ бе издаден по-късно с номер 700505 и стана първият от четирите, връчени на Пряничков през онази паметна година.

Но понеделникът не свърши с това, беше едва пет часът.

След като се сбогува с въодушевения сътрудник от лабораторията и след като изпрати от Казанската гара преобразения сектант, Федя се върна в къщи и седна пред статива. Тъй като бе продал нарисуваната от него картина, той сметна, че подготвителният период е свършил, и се зае с нещо лично. Колкото и странно да е, той не използуваше нищо от наученото, тоест от класически синьото небе и дори от усвоената илюзия за прилика. Шура и Наташка видяха как върху платното постепенно възниква кътче на столицата през ранна пролет, когато снегът все още не се е стопил, храстите край трамвайните релси стърчат оголени, а перспективата на улицата е забулена от мътен въздух. На платното бе утрин, работническа и служеща Москва пътуваше към работните места, през мъглата изплуваха автобуси, тролейбуси и единственото ярко петно бе светлинната на светофара. Шура позна, че това е Проспектът на мира край Новоалексеевска. Нямаше особени белези за времето, но се усещаше, че е именно през тази година, в епохата на спокойния труд, на семейните и битови радости, на някакво отмерено съществуване и набиране сили преди нов скок.

Работата бе небрежна в детайлите, но се възприемаше като единно цяло. Пряничков я нарече „Пътници от метрото“, названието й подхождаше, макар там да нямаше никакво метро. „Пътниците“ се намират сега в зала №49 на Третяковската галерия, където читателят може да им се любува, ако, разбира се, посещението му не съвпадне с откриването на поредната изложба — в последните зали експозицията често се променя, нещо слагат, нещо свалят, в нищо не може да си сигурен.