Север Гансовски - Пробуждане

Федя въздъхна щастливо и уморено. Свиреха невидими оркестри, свръхзвездите избухваха в далечните кътчета на Вселената.

Той вдигна ръка, но в този миг светът започна все по-стремително и по-стремително да се стеснява, докато се ограничи в ниската, задушна, лятно гореща стая на улица „Кондратюк“.

Лицето на Федя се промени, той гнусливо издаде устни, с неудоволствие погледна колбата. Протегнатата ръка се отпусна.

Шура се върна в шест, млада, оживена, с нова прическа, отвори вратата със своя ключ. В голямата стая мъжа й го нямаше, масата бе отрупана с колби, реторти, спирални тръби, миришеше на химия. Шура мина в малката стая.

Пряничков седеше пред покрития с прах от последните седмици телевизор и тъпо гледаше в екрана. Имаше футболно предаване. Безликите фигурки бягаха, светлото петно се местеше. Чуваше се монотонният глас на диктора: „Парамонов… Петров… Пас към Макаров… Отново Парамонов… Петров…“

Това беше краят.

Усетил дишане зад гърба си, Федя погледна съпругата си с унил поглед и без да поздрави, каза:

— Ти… такова… Прибери там.

Шура веднага разбра всичко, отстъпи крачка назад, тихичко се преоблече зад шкафа. После зазвънтяха химически съдове, изхвърлени в кофата. Листчето с формулите привлече вниманието на Шура, тя надникна с него при мъжа си.

— Това също ли да го изхвърля?

Пряничков нито се обърна, нито проговори.

Шура изхвърли една кофа, втора, трета — най-тежки бяха тубичките с бои, бутилчиците с разтворители и фиксатори. После тя се захвана с миенето на пода.

През следващите дни от само себе си се разнесоха, изчезнаха инструментите и нотите, единият статив, другият. Стругът се пресели на Преображенския пазар. Малко по малко се завръщаха мебелите. Когато Наташа се върна от пионерски лагер, етажерката за книги, лампионът с двете чашки и голямото стенно огледало отново бяха по местата си, а в края на август тържествено влезе и се възцари бюфетът.

С двойнствено чувство гледаше Шура как плачливите богатири вкарват тази грамада. Някаква лека тъга тревожеше сърцето й, но заедно с това не беше лошо да можеш да кажеш, че „и у нас всичко е като хората“ — та нали ленивият, спокоен сън за разума също има своите лукави предимства.

Вярно, още около месец по инерция пристигаха гранките: последните коректури на статиите и разказите; телефонът в антрето се късаше да звъни; канеха Пряничков на обсъждания; пощенският раздавач носеше покани от филхармонията; покани от Съюза на художниците, Всесъюзното театрално дружество и „Диафилм“.

Но всичко това се отнасяше до предишния Федя, който вече не съществуваше. Днешният отказваше безапелационно на всички покани, подписваше коректурите, без да ги погледне, и се интересуваше само от датата на изплащане на хонорара. Няколко вечери все още идваха новите познати, но Федя гледаше гостите с такава упорита подозрителност, че скоро тези посещения прекъснаха. Сега в квартирата на Пряничкови момичето им се свива да учи уроците си в ъгълчето на полираната маса, като отгръща покривката. Шура прекарва съботите и неделите в грижи за многобройните лакирани повърхности. Лъщи намазаният под, роднините, дошли на гости веднъж в тримесечието, задължително свалят обувките си в антрето, сякаш влизат в джамия, седят мирно и мълчат.

В редакцията на „Знание и живот“ отново си мислят, че би било добре Пряничков да се премести в друго списание. Не зачита авторите за нищо, а ако се опитват да възразяват на неговите „Това вече е било“ и „Нищо няма да излезе“, казаното от тях пада долу, в ямата на съзнанието му, меко и без звук, като парцал, и се събира там в неподвижна, разхвърляна и мрачна купчина.

Федя не обича да си спомня епохата на краткия си полет. Не можеш да го накараш да отиде в Третяковската, отказва да чете публикациите си от онова време. Изобщо внезапното му увлечение към изкуствата, готовността да помогне на всеки и да се интересува от всичко му се струват сега някаква глезотия.

И само много рядко, когато е сам в стаята и по радиото звучи наистина прекрасна музика, го обзема някакво безпокойство, малките му очички се разширяват, в тях се появява молба и мъка като на куче, което иска да принадлежи към света на хората, но разбира своята безсловесност и се измъчва от това. Нещо е заключено в душата му, то е отъпкано, оградено е с железни обръчи от онези простори, в които би се превърнало в чувство, мисъл и действие. Това е историята, станала с Федя Пряничков. Тя ни насочва към някои размисли.