Север Гансовски: Пробуждане

Ето го летището, белоснежния „ТУ“, усмихнатата стюардеса. В Симферопол се качиха в кола, а край Алушта морето се бе простряло до хоризонта като синя стена. Нощуваха в частна градина на дъсчени легла, узрялото грозде — по рубла килото — висеше по лозите, а вълните до сутринта шумоляха върху ситните камъчета, подравяйки брега.

През деня на плажа Шура плахо попита защо са дошли тук. Мъжът й отговори — за да й достави удоволствие. Тогава Шура каза, че пътуването струва твърде скъпо, а Федя й възрази, че на света няма нищо прекалено скъпо за жена като нея.

Вечерта гумите на колата засвистяха, зад гърба им постепенно останаха Гурзуф, Артек, Бахчисарай. Шура седеше отпред до шофьора, вятърът пилееше косите й. Тя си мислеше каква ли такава жена е. Лицето й имаше загадъчен вид като на Лариса Огудалова във филма на Протазанов „Без зестра“.

Югът на Съветския съюз отново легна под краката им, този път на дълбочина осем хиляди метра. Започна да се стъмва. Светлините на Москва като Млечния път се бяха пръснали по хоризонта. На улица „Кондратюк“ те пристигнаха през нощта, а апартаментът, без гарнитурата, разоран и празен, им напомняше жилище на гений.

В понеделник в девет часа сутринта Федя излезе от къщи и светът го удари с цвят, звук и аромат. Асфалтът бе не просто виолетов, върху него преливаха и лъщяха червени, жълти, кафеникави оттенъци. Там, където локвичките от нощния дъжд бяха поизсъхнали, асфалтът бе като камък, а на слънце ласкаво се огъваше под обувките. В небето, разляло се над просторното преддверие на всесъюзната изложба, се въздигаха облачни замъци. Сияеха кръстовете на старинната църква край хотел „Златен клас“, върху обелиска имаше устремена към Космоса ракета, а някъде на заден план синята игла на телевизионната кула потъваше в сивотата и синевата. Към автобусната спирка вървеше дългокрако момиче, което приличаше на лирична поема, а по зелените площи като мънички стихчета се гонеха утрешните първокласници. Празнуваше се забележителен юбилей — точно сто милиона дни бяха изминали от онзи момент, който бе проехтял над задимените пещери преди сто милиона дни. И в същото време всичко едва сега започваше. Далечното минало бе стигнало дотук, оттук нататък започваше бъдещето.

В редакцията нямаше никой. Пряничков отключи стаята със собствения си ключ и веднага тръгна към кошчето за боклук. То бе празно, също така чисти и дезинфекцирани бяха тежките железни сандъци в задния двор. Метачът му съобщи, че пълните ги извозили в шест часа сутринта. Федя направи справка за местонахождението на сметището и отиде в Хворостино. Той все още се надяваше, но когато таксито спря на края на огромното поле, сърцето му се сви. Надалеч, докъдето ти стигаха очите, се извисяваха планини от боклук, ръмжаха някакви машини, извършваше се титаническа работа,за връщане на градските отпадъци отново в сферата на производство и потребление. За да намериш тук нещо определено, би ти потрябвало време, съпоставимо само с времето на съществуване на Слънчевата система. Пряничков разбра, че търсенето няма смисъл — тетрадката, донесена от мъжа с раницата, практически вече не съществуваше.

Но го чакаше работа. Той се върна в редакцията, сложи машинката на масата, свали сакото си и без да вдигне глава, отговори на всички читателски писма, които се бяха натрупали от последния сериозен разговор в кабинета на главния редактор. Това бе каскада, водопад. Износената немска „Оптима“ тракаше и дрънчеше час подир час, готовите листи се бялваха във въздуха и изскачаха от валяка в интервал от шестдесет секунди. Толкова пълна симбиоза между човек и пишеща машина никой в редакцията не беше виждал. Завеждащият литературен отдел, дошъл да изпушат по цигара, застина с отворена уста, а патилият и препатил замредактор само поклати глава и затвори след себе си вратата.

Но главното бе не толкова в бързината на печатането, колкото в изобилието от мисли. Всеки от нас чете в живота си безкрайно много и не си спомня почти нищо от прочетеното. А Федя изведнъж си спомни цялата бездна от концентрирана и редактирана премъдрост, затворена в печатно слово; лавината от редове, която в по-голямата си част като насапунисана се плъзва по нашето съзнание, му се откри и се ширна в очакване. На Пряничков му оставаше само да отхвърля ненужното. Станал самият енциклопедия и дори библиотека, той можеше да цитира който и да е класик от което и да е място, без да забрави онова, което бе напечатано на парчето от „Вечерна Москва“, с което майка му бе завила закуската в шести клас.