Север Гансовски: Денят на гнева

Мелер и журналистът излязоха от главния корпус.

На Бегли му се искаше да разгледа апаратите за облъчване и той измоли още пет минути от лесничея.

Асфалтът по главната улица на изоставеното селище бе покрит с трева и млад, буен храсталак. Виждаше се надалеч, беше ясно като през есен. Миришеше на гинещи листа и мокри дървета.

На площада Мелер внезапно спря.

— Нищо ли не чухте?

— Не — отговори Бегли.

— Все си мисля как се бяха събрали заедно край колибата — каза лесничеят. — Преди не е имало такова нещо. Те винаги действуват самостоятелно.

Той отново се ослуша.

— Само да не ни изненадат. По-добре да се махаме по-скоро.

Те стигнаха до ниско кръгло здание с решетки на прозорците. Тежката врата бе полуотворена, на пода до вратата се виждаше тънък килим от горски боклуци — червеникави елхови играчки, прах, крилца на мушици.

Внимателно влязоха в първото помещение с надвиснал таван. Друга тежка врата водеше към ниската зала.

Надникнаха. По масата притича катеричка с пухкава огнена опашка и изскочи навън през решетката на прозореца.

Лесничеят я проследи с поглед. Стисна пушката, отново се ослуша, на края каза:

— Не, така няма да стане.

И с бързи стъпки тръгна обратно.

Но беше късно.

Отвън се дочу шумолене, входната врата с плясък се затвори. Чу се шум, сякаш я затискаха с нещо тежко. За секунда Мелер и журналистът се спогледаха, после изтичаха до прозореца.

Бегли хвърли поглед навън и мигом отскочи от прозореца.

Целият площад и кой знае защо направеният тук басейн, отдавна пресъхвал, бяха пълни с отарки. Те бяха десетки и се появяваха все нови и нови, сякаш изпод земята. Над тази тълпа от полухора-полузверове се носеше неясен шум, крясъци и ръмжене.

Лесничеят и Бегли мълчаха потресени.

Недалеч от тях млад отарк се изправи на задните си лапи. В предните държеше нещо кръгло.

— Камък — прошепна журналистът, невярващ на случилото се. — Той ще хвърли камък.

Но това не беше камък.

Кръглият предмет полетя, нещо блесна пред решетката, оттам лъхна лютив пушек.

Лесничеят се дръпна от прозореца с недоумяващо лице. Той изтърва пушката и се хвана за гърдите.

— Ох, дявол! — каза той, вдигна ръката си и погледна окървавените си пръсти. — По дяволите! Те ме довършиха.

Побледнял, направи две несигурни крачки, клекна и се опря на стената.

— Те ме довършиха.

— Не! — извика Бегли. — Не! — Трепереше като трескав.

Мелер прехапа устни и вдигна побелялото си лице.

— Вратата!

Журналистът се втурна към изхода. Отвън отново местеха нещо тежко.

Бегли издърпа сяното резе, после второто. За щастие всичко бе направено така, че да може да се затвори отвътре.

Той се върна при лесничея.

Мелер лежеше до стената с притиснати към гърдите ръце. По ризата му набъбваше мокро петно. Не позволи да го превърже.

— Няма смисъл — каза той. — Усещам, че това е краят. Не ми се ще да се мъча. Не ме докосвайте!

— Ще дойде помощ — извика Бегли.

— Кой?

Въпросът бе толкова безнадежден и неприкрит, че журналистът изстина.

— Спомняте ли си, видяхме конник през първия ден?

— Да.

— Най-вероятно бързал е да предупреди отарките за вашето пристигане. Има връзка между бандите в града и отарките. Ето защо те са се обединили. Не се учудвайте. Струва ми се, че и от Марс да долетят някакви октоподи, пак ще се намерят хора, които ще се разберат с тях.

— Наистина — прошепна журналистът.

До вечерта не се случи нищо. Мелер бързо отпадаше. Кръвта му спря да тече, но той не позволи да го докоснат. Журналистът бе седнал до него на каменния под.

Отарките не ги закачаха. Не правеха опити да се вмъкнат през вратата, нито хвърляха гранати. Неясният шум навън ту затихваше, ту се усилваше.

Слънцето залезе, стана по-прохладно и лесничеят поиска вода. Журналистът му даде да пие от манерката и изтри лицето му.

Лесничеят каза:

— Може би е добре, че се появиха отарките. Сега ще се разбере по-ясно какво е човек. Сега вече ще знаем, че човекът не е такова същество, което може да смята и да научи геометрията. А нещо друго. Учените взеха да се възгордяват с науката си. Но науката не е всичко.

Мелер умря през нощта, а журналистът живя още три дни.

През първия ден той мислеше само за спасението си, мяташе се между отчаянието и надеждата, няколко пъти стреля през прозорците, като си мислеше, че някой ще чуе изстрелите и ще му помогне.

С настъпването на нощта разбра, че надеждите му са напразни. Животът му се стори разкъсан на две несвързани помежду си части. Най-много го измъчваше точно това, че между тях няма никаква логика и приемственост. Едната част бе благополучният, разумен живот на преуспяващ журналист, която свърши, когато те с Мелер се отправиха от града към гористите планини на Главния хребет. Тази първа част от живота с нищо не подсказваше, че той ще загине тук, на острова, в зданието на изоставената лаборатория.