Север Гансовски - Денят на гнева

Лесничеят стоеше с приготвена пушка. Устните му се помръдваха, журналистът по-скоро почувствува, отколкото чу въпроса:

— Конете ли?

Кимна с глава.

Зад вратата се чу шумолене. Отарките я подпират с нещо отвън.

Дочу се глас:

— Ей, Мелер! Ей!

Лесничеят се спусна към прозореца, промуши пушката. На фона на светлото небе веднага се мярна черна лапа; той успя да я отдръпне.

Отвън доволно се засмяха.

Грамофонно провлаченият глас каза:

— С теб е свършено, Мелер.

Заговориха други гласове и го прекъснаха:

— Мелер, Мелер, поприказвай с нас…

— Ей, лесничею, кажи нещо съдържателно. Нали си човек, трябва да си умен…

— Мелер, изкажи се, аз ще те оборя…

— Поприказвай с мен, Мелер. Наричай ме по име. Казвам се Филип…

Лесничеят мълчеше.

С несигурни крачки журналистът се приближи до прозореца. Гласовете се чуваха съвсем близо, отвъд дървената стена. Миришеше на зверове — на кръв, на животински изпражнения и на още нещо.

Отаркът, който се нарече Филип, каза под самия прозорец:

— Ти си журналистът, нали? Ти, който се приближи?

Журналистът се изкашля. Гърлото му бе пресъхнало.

Същият глас продължи:

— Защо пристигна тук?

Стана тихо.

— Дойде, за да ни унищожиш, така ли?

Отново миг тишина, след това възбудените гласове заговориха:

— Разбира се, разбира се, те искат да ни изтребят… Отначало ни създадоха, а сега искат да ни унищожат…

Чу се ръмжене, след това шум. Журналистът имаше чувството, че отарките се сбиха.

Онзи, който се нарече Филип, заговори и прекъсна всички:

— Ей, лесничею, защо не стреляш? Нали ти винаги стреляш. Хайде да си поговорим сега.

Някъде отгоре изведнъж гръмна изстрел. Бегли се обърна.

Лесничеят се бе качил на огнището, бе разместил гредите, от които бе направен покривът, покрит отгоре със смола, и бе стрелял.

Той стреля два пъти, моментално презареди и отново стреля.

Огарките се разбягаха.

Мелер скочи от огнището.

— Сега трябва да си намерим конете. Иначе лошо ни се пише.

Те огледаха убитите отарки.

Единият от тях, по-младият, бе наистина почти гол, имаше косми само по врата.

Когато Мелер обърна отарка на тревата, Бегли за малко не повърна. Хвана се за устата, едва успя да се сдържи.

Лесничеят му каза:

— Помнете, че те не са хора. Макар че говорят. Те ядат хора. И свои също.

Журналистът се огледа. Разсъмваше се. Поляната, гората, убитите отарки — за миг всичко му се стори нереално.

Възможно ли е това?… Той ли, Доналд Бегли, стои тук?

— Ето тук отаркът изяде Клейн — каза Мелер. — Един от нашите, от местните разказваше. Бяха го взели за чистач, когато тук беше лабораторията. Същата онази вечер той случайно бил в съседната стая. И всичко чул…

Журналистът и лесничеят бяха сега на острова, в главния корпус на Научния център. На сутринта свалиха седлата от убитите коне и по насипа стигнаха до острова. Сега имаха само една пушка, защото бягащите отарки бяха успели да вземат със себе си двуцевката на Бегли. Планът на Мелер бе да стигнат по светло до най-близката ферма и да вземат коне оттам. Но журналистът успя да го уговори за половин час да разгледат изоставената лаборатория.

— Той всичко чул — разказваше лесничеят. — Станало вечерта, към десет часа. Клейн разглобявал някакъв механизъм и се занимавал с жиците, а отаркът седял на пода и си приказвали. Обсъждали нещо от физиката. Това бил един от първите отарки, отгледани тук, и го смятали за най-умния. Той владеел дори чужди езици. Нашето момче миело пода близо до тях и чуло разговора им. За миг настъпила тишина, нещо паднало. И изведнъж чистачът чул: „О, боже!“… Това бил Клейн и в гласа му се чувствувал такъв ужас, че краката на момчето се подкосили. После се дочул страшен вик: „Помощ!“ Чистачът надникнал в стаята и видял, че Клейн лежи, гърчейки се на пода, а отаркът го гложде. От уплаха момчето нищо не могло да направи и просто стояло. И едва когато отаркът тръгнал към него, той тръшнал вратата.

— А после?

— После те убили още двама лаборанти и се разбягали. Но пет-шест останали, сякаш нищо не се е случило.

И когато пристигнала комисия от столицата, те дори разговаряли с нея. Откараха ги. По-късно стана ясно, че във влака изяли още един човек…

В голямата стая на лабораторията всичко бе както преди. По дългите маси имаше прашни съдове, по жиците на рентгеновата апаратура паяците бяха силели мрежите си. Само стъклата на прозорците бяха разбити и през пролуките надничаха клоните на голямата подивяла акация.